12/05/18 10:46
(http://ivo.bg/)

Златното мълчание от “златното време” на изкуството в НРБ е грозната истина

Припомнянето на реалността от времето на НРБ, която чрез образци на творчеството от онова време ни поднасят чрез телевизиите днес като идилична картинка на безметежен живот, озвучен с жизнерадостна “естрадна музика”  и филмови сценки на чистота, ред, домашен уют и прочее залъгалки за наивници, предизвика някои реципрочни реакции сред коментиращите един мой текст. Някои се засягат заради обобщението ми за скопеното изкуство в условията на комунистическата диктатура. http://ivo.bg/2018/12/02/още-веднъж-за-соца-дефицитния-морков/

Не че има нещо за поясняване, но ще продължа малко тезата си. Тя повдига въпроси, които не мисля, че трябва да оставям без отговори. 

Да, имаше майстори писатели и сценаристи в НРБ. Уви, бяха майстори най-вече подтекста, на езоповския намек и подтекст по “чувствителни въпроси” от политико-идеологически тип. Не само по пряка принуда. Творците знаеха, че в съответните филми могат да си позволят най-много да осмеят “еснафския” манталитет на насилствено урбанизираната човекоединица в НРБ. 

На интерпретирането на на понятието “еснаф”, превърнато в обидна  дума в епохата на “шаячната правда” в изкуството, прабаба ми Елисавета силно се ядосваше. Защото еснафите са били работливи хора, обединени в професионални гилдии, обявени обаче за някакви “интересчии”, абе направо за буржоа с техния “печалбарски” манталитет.  

Повтарям: и в най-критичните към “системата” забранявани или цензурирани филми от времето на “соца”, някои от които бяха показани в оригиналния им вид след раздялата на комунизма с  отеснялата му змийска кожа, НИЩО от споменатата в текста ми  относно моркова и  съветската тояга действителност в НРБ не присъства пряко в сюжета на онези “ленти” – както по руски образец е (старо)модно днес да се наричат игралните филми, въпреки дигиталната епоха, в която живеем. 

Един пример от многото, свързан със забранените теми. 

Да са виждали (не)уважаемите от мен днешни нововъзникнали “националисти”, приписващи ромския проблем на демокрацията, някаква картинка във връзка с циганските гета, оградени с метални тараби, за да не се забелязват от улицата и да не смущават взора на предполагаемо проспериращия български соцариец?

За ромите у нас беше позволено да се говори и пише само в някакъв хумористичен фолклорен ракурс от рода на онези малоумни сценки в сериала “На всеки километър”, изиграни иначе талантливо от Григор Вачков. Тонът ( и ) в това отношение беше зададен от съветските другари с техния разкрасен фолкпортрет на съветските, пардон – руските цигани. Показаха ни ги във филма на Емил Мунтяну “Таборът отива към небето” без да си дават сметка май, че като номади по царско време циганите са изглеждали по-свободни, отколкото след болшевишката закрепостяваща колективизация. Героите от табора танцуваха и пееха във филма – щастливи до полуда, с изключение на един намушкан с нож по любовни причини.  

Могат да бъдат изброени още много недосегаеми за правдив коментар и портрет теми от онова време, което носталгиците по държавното финансиране обявяват днес безкритично за “златно”. Да, някои творци получаваха златни хонорари. Но златно беше преди всичко мълчанието, както се казва в онази позорна мъдрост, препоръчвана и днес от мнозина. За цели групи нещастни хора в тогавашното ( анти)общество нищо не се споменаваше и филмираше на принципа ” по-добро нищо, след като не може да се каже нещо добро”. 

Автоцензурата не прощаваше никому.

Това е безпощадната истина. Който не вярва на автора на тези редове, нека опита да оспори мнението на убития Георги Марков, един от малцината творци, успели да победят автоцензурата, който плати с живота си за тази дързост.

Ето откъс от есето му “Компромисът”, публикувано в “Задочните репортажи за България”.

“Ако трябва да степенувам средствата, с които Българската комунистическа партия си служи, за да владее изкуствата и литературата и да превива с огромен успех гръбнака на всеки творец, ще поставя на първо място две от тях: щедрото заплащане и автоцензурата. Мисля, че българската комунистическа идеология дължи голям паметник на онзи зъл гений, който измисли премахването на официалната цензура в България. Това е една от най-ярките демонстрации на черна далновидност, с която българските идеолози превъзхождат колегите си в СССР и другите комунистически страни. За какво ти трябва да цензурираш официално литературата, когато можеш да накараш всеки писател или журналист да се цензурира далеч по-строго, отколкото и най-строгият външен цензор би постигнал. Отгоре на всичко автоцензурата работи на три или четири сита. Писателят се самоцензурира, редакторът се самоцензурира, издателят се самоцензурира, съответно рекламата и критиката се самоцензурират. Ако едно от ситата пропусне нещо, няма начин другите да не го задържат. Магията става още по-смайваща, като се знае, че никое от ситата на автоцензурата не работи по инструкции, нито следва правилници, нито пък някъде е написано какво може и какво не може. Всичко това е оставено на свободно тълкуване от всяко отделно сито. Свободата в случая е правото да отгатнеш какво се иска от тебе, какво ти е позволено да кажеш и какво не. След като имаш свободата сам да осакатиш собственото си произведение, да измениш основния замисъл или да го напълниш с необходимата партийна бутафория. Моторът, който стои зад тази свобода, принадлежи на страха. Страха, че може да сбъркаш, че едно- или двегодишен труд може да отиде на вятъра, че с един замах можеш да сринеш цялото си положение, без да постигнеш какъвто и да е ефект. Страха, че можеш да се разделиш с щедрото заплащане, на което междувременно си свикнал.

Много пъти в разговор с колеги ние сме стигали до заключението, че можем само да завиждаме на страните, в които има официални цензори. Официалният цензор опростява цялата картина, като прави нещата ясни. Най-напред той е външно лице, той е противник, враг, с който писателят трябва да се пребори, а винаги е по-лесно да се бориш с друг човек, отколкото със себе си. След това официалният цензор се занимава само с крайния, завършения авторски продукт. При него произведението пристига в цялостна форма, докато автоцензорът е онзи, който не реже готовото произведение, а го осакатява още от самото начало, още преди раждането му, още с развитието на всеки образ, и твърде често авторът така обърква понятията, че не знае кой вътре в него е творецът, кой е цензорът. Докато с официалния цензор войната е открита, дейността на автоцензора е чисто подривна, саботажна, равна на предателство отвътре. Много пъти автоцензорът съумява да се представи за творец и съответно подривната си дейност за творчество. С официалния цензор човек може да има обяснения, да чуе позоваване на принципи или правилници, а при автоцензора нищо не е ясно. Всичко е догадки, които плуват в призрачна мъгла. Един автор винаги може да се опита да заобиколи или да излъже цензора. В последна сметка човек винаги може да вини и ненавижда официалния цензор, но не може да вини и ненавижда автоцензора, защото това е самият той.

Ето как с магически трик режимът сваля от себе си отговорността за осакатяването на литературата и изкуството и вежливо я предоставя на самите творци. Само в много редки случаи, когато ситата се прокъсат или прелеят, режимът бързо се намесва чрез свои агенти, които, разбира се, поемат отговорността върху себе си, за да спестят неудобствата на партията”.https://chitanka.info/text/2898/39

Share on Facebook

Свързани новини:

новини от България
graphic
спортни новини
graphic

Бързи връзки


Търсене


Архив

RSS Абонамент

Новини от Грамофон

"Новини от Грамофон" - Следете последните новини от България и чужбина обединени на едно място. Обновяват се през 1 минута.

 

  •  

Ново: Публикуване