Проф. Петър Куцаров: Легенди и предания от поморийския край

Специално внимание заслужават легендите и митовете, свързани с основателя на българската държава кхан Аспарух Велики. Преданието гласи, че еркечкият род е свързан с рода на основателя на Първата българска държава. Археологически доказателства за връзката на селото с Първата българска държава са съществуващите и днес следи от нея – защитните валове в еркечкото землище. Затова именно на тях, на еркечани, са поверени важните тогава за сигурността на държавата проходи Хемските порти и Бяла река. Историята на селото е свързана също и с легендарния Крум Страшни и неговите закони за борба с кражбите и пиянството. Изпратил славният и строг български кхан съдия, който да накаже крадците, като им отреже ръцете. Кханският пратеник, след като се убедил че няма човек, който да не краде, вместо ръцете, отрязал ръкавите на елечките на еркечани. И тях занесъл като доказателство за изпълнената заповед. С тази легенда се обяснява защо ръкавите на елечките на еркечани са до лакътя.

Връзката на Еркеч с рода на Георги Раковски по майчина линия не е мит, а действителност.  Тя е исторически факт. Всеизвестна е констатацията на Захари Стоянов, че свободолюбивият български дух се ражда, развива и достига апогея си в Балкана и в населените места, разположени в лоното на планините и непроходимите гъсти гори на България. Примерите са свързани с имената на нашите национални герои Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски, Любен Каравелов, Захари Стоянов и редица други. Историята на Еркèч е поредното потвърждение на мисълта на автора на “Записки по българските въстания”. Конкретен израз в случая е родословното дърво на революционера Г.С. Раковски, чийто корен по майчина линия произхожда от Еркèч.

За Георги Стойков Раковски, този голям български революционер, дипломат и журналист, поет и философ, е писано много. Искам да припомня някои факти, свързани с рода на Раковски, тъй като, от една страна,  малцина, даже историци, знаят че родът му по майчина линия води началото си от Еркèч.  От друга страна, книгите за родословното дърво на Раковски са станали библиографска рядкост.^[1] “Както повечето стари български родове, пише Д. Мамарчев през 1935 г., тъй и родът на Мамарчовци води своя произход в миналото, до там до дето се намират сведения по семейни предания, от недрата на Балкана, около който вече в продължение на повече от 20 века се е крепил и съхранявал духът на българската народност. Всъщност, родственият прякор на тази многобройна фамилия от семейства, живите потомци от която понастоящем са разпръснати по цяла България, а даже и в чужбина, е Мамарците, който води своето начало  от думата мамарец, название на едно живо, пъргаво и неуморимо малко насекомо, което живее и бързо се движи в чистите  и бистри балкански води”.

Георги (Сава) Стойков Раковски е издънка на Мамарчовския род. Като известен праотец на този род се знае Ради Мамареца, родил се и живял в село Еркèч до 1750 г. В мерата на Еркèч са били приютени стадата на Ради Мамареца. Той е бил заможен еркèчанин, същевременно е бил и пазач на Хемските порти, а според някои сведения Ради Мамареца е бил началник на караула.

Поради зачестяването на турските зулуми и преследвания, Ради се преселва в Котел. Той има син Стойко, роден 1750 г. Стойко има трима синове и две дъщери. Третият му син е Георги Стойков Мамарецът, известен като капитан Георги Мамарчев, бил на служба в руската армия, участник е във въстанието, известно като “Велчева завера”, заточен на остров Самос, където умира.

По-малката дъщеря на Стойко на име Руса се оженва за Стойко Папаза от село Раковица, недалеч от Котел. Третото чедо на Руса и Стойко е Сава Стойков Попович, известен под името Георги (Сава) Стойков Раковски. Фамилното име Мамарчов е стъкмено от бъдещия поет. Изглежда за благозвучие Раковски е предпочел да употреби името Мамарчов вместо Мамарецов или обикновеното Мамарецът. Възхитен от военните подвизи на вуйчо си, капитан Георги Мамарчев, бъдещият велик българин взема неговото име, а фамилията си получава от родното село на баща си Раковица. Етимологията на думата раковица е свързана с местното наименование на малки водни живинки, които се въдят в бистрите планински извори и кладенчета. В Еркèч ги наричат магарци. Те са плоски, бързоподвижни и с многобройни крачета. Няма овчар или човек, свързан с кърската работа, който е пил вода от изворче или кладенче и да не е виждал описваните по-горе магарци. Село Раковица е наречено така по наименованието на описаните водни живинки, наречени раковици.

Най-големият син на Стойко Радев и вуйчо на Георги Раковски е Ради Стойков Мамарецът. Той се върнал в Еркèч, наследил дядовите си имоти и се оженил за еркèчанката Марина. Те са имали синове Стоян, Стати, Петър и Митьо. По време на преселването в Русия, през руско-турската война 1828-1832, роднините на Раковски в Еркèч също се преселват в Буджак. Те не могли да привикнат с равнината, а и тяхната майка постоянно ги молела да се завърнат в Еркèч, за да може да я погребат в родното  й село. Те наистина се връщат, но породи появилите се размирици не стигат до Еркèч, а се установяват в с. Юшенли (Ботево), Русенска област.

Дядо Хрусаф, фелдшер в Еркеч, също разказва за еркèчани, които осем години живели в Русия, но се върнали в родното си село и пак поради размирици живели в местността Синяза. “Дядо Стоян, на баба ми брат, баба Недялка и други още ходили в Русия. Баба Мара ми разправяше: “Минахме Дунава със салове, осем години там живяхме”. Върнали се подир амнистията и живели в Синяза – баба Мара, сестра й Вълкана, Дафина  и други. Нашият род е живял в Синяза”.

Всички издънки от рода на Мамарците се отличават с едър ръст, физическа сила, всички са чернооки с големи засукани мустаци. Те са известни пехливани и са участвали в местни и районни състезания по борба на сборовете. Тяхната слава и известност достига и до Варненския валия. Пратил пашата покана до четиримата известни борци Стоян, Стати, Петър и Митьо. На поканата се отзовава само Митьо, въпреки предупрежденията, че ако надвие “баш пехливанина “на пашата, то ще си навлече голяма беля и гнева на турското татарско население, събрало се да наблюдава това любимо за турците спортно състезание. Еркèчанинът Митьо се борил и надвил най-силния турски борец. Пашата спазил обещанието си, поздравил го с победата, връчил му полагащата се награда и пуснал Митя свободно да се завърне.

В предание и в еркèчка песен се разказва за  по-друго развитие на нещата и за по-нататъшната съдба на прочутия борец. Стари хора разказват, че Митьо се борил облечен срещу намазания със зехтин турски пехливанин. На въпроса защо не се съблече, той отговорил: “То ако ще бъде и с абата ще бъде”. Митьо хванал съперника си, вдигнал го над главата си и го забил в земята. Той не се съблякъл, защото предчувствал бедата и искал да бъде готов бързо да бяга. Еркèчанинът бил нападнат извън Варна от недоволното турско население. Песента разказва, как Митьо моли и вика своите братя за помощ, обръща се към тях с въпроса къде са да чуят, да чуят и дойдат, да дойдат и да му помогнат, от турци да го отърват.

Интересни са легендите, свързани с местностите Еркечкото Голямо и Малко градище, Хожерду, Синяза, Сувала, Кодженгя, Вълчова келеме, Кожувтя круши, Цертя, Хадъма, Белчова голеж, Везиртарла, Могилката, Змейски дол, Узунския чучур, Лечува чука и много, много други места. Всички те чакат своя ред за разкопки и вярвам, че това време ще дойде. А докато настъпи това време малджии и иманяри, със стари карти и нови технически съоръжения, ще разорават и разрушават визираните археологически местности.

А и самото село Еркеч постепенно се превръща в легенда. Отдалече се донасят кадифените и плътни като козе сирене, наситени с лиризъм еркечки гласове на девойки. Във въздуха се издига море от звуци, които се изливат в думи, плъзват по улиците и обхващат цялото пространство над Еркеч. И сякаш сме в голяма музикална зала, над която се преливат и властват думите на песента:

Млад ми съй Камен зажени,                    Кой има лиси биволи

той си из село ходеше.                             със копринени чулове?

И кираджии питаше:                                Кой им кола кована?

Пеят зълвите, пеят и прапавечките! Те, с пълни с червено вино бъклици, отиват с песен да калесват за предстояща сватба в Еркеч. Такава картина, такава феерия от цветове и звуци, не може да наблюдавате и слушате на друго място! За жалост, това не е истинска еркечка сватба! Пак е сватба, но е организирана за целите на телевизионно шоу. В Еркеч отдавна няма годежи, няма сватби, няма училище, няма здравна служба, не се раждат деца. Само погребения все още има! Но споменът е жив! Макар и видоизменено, все още е живо Лазарито. То не затихва, а се разраства, за участие в него прииждат децата на изселените еркечани. Лазарито се превръща в оня всеобщ празник, за който е петимен целия североизточен регион на България. В наши дни, то, Лазарито, е емблемата на Еркеч и също е на път да се превърне в предание.

Димитър Мамарчев. Звезделин Цонев. Родословията на трима дейци от заверата в 1835 година. С. !935.

КОНЕТЕ  В ЕРКЕЧ

В селото има един единствен паметник,  който се намира в центъра на селото, на най-важното място, на Хорището. Паметникът е от по-ново време, тридесетте години на ХХ век, отразява действителна случка и изобразява кон, който влачи еркечанка. Далеч съм от мисълта да правя каквато и да е аналогия с обожанието на конете от древните българи и тяхното изобразяване по скални масиви. Но фактът си остава факт. Много събития е имало в живота на Еркеч през над петнадесет вековното му съществуване, но само конят се е оказал достоен да бъде изобразен и фиксиран на мраморна плоча в средата на селото. Конете  в селото са неотделима част от живота на еркечани. Децата и хлапета яздят на „голо” коне, сякаш са родени и засукали от кобила. Конете се използват за вършитба на ръж, овес, пшеница и други култури. Целта е да се получи слама. Надвечер, след овършаване, конете се натирват в къра, за да пасат трева, да не висят на ясла.И сутрин рано, в 4-5 часа, се дирят, за да бъдат докарани отново на хармана. В тази връзка се разказва следната весела случка с двама братя. Те рано сутрин търсят конете и разговарят, намирайки се на два баира – Малката и Голямата габърлива чука. По-малкият брат намира конете и вика на батко си: „Ей, батьооо, яла вай, яла ва! Намерих конете, ва!” А старшият брат, понеже не му се работи, отговаря: „А ва карай ги в селото и почвайте да вършеете, пък аз ще  ида да видя дали не са в Жебия дол, вааа!” Конете са впрегатен добитък, служат за превоз и пренос на имущество – сено, снопи, плява, слама, дърва. Използват се конете още за оране, отиване и връщане от нивата, въобще за селскостопанска работа. Това е практическото, ежедневното използване на коня. Има и друга страна, свързана с душевността на еркечани и тяхното отношение към конете. Хубавите коне са гордост за всеки еркечанин. Надпреварата на Тодоров ден и спечелването на надбягването се коментират цяла година, до следващия празник. Има и още нещо. Нека припомня, че конската опашка е вплетена в байрака на буенеца и се развява, лети над главите на играещите моми. Дали този символ древно български, свързан с брадвичката, наречена буй и вплетен сред цветята на лазарките не е израз на желанието на хората да полетят като конете, стремително да развеят опашки и буйни гривинад изоставените ниви. Далеч съм от мисълта да правя сравнение с Мадарския конник, където кхан Тервел тъпчи врага, а в еркечкия прототип конят гази стопанката си. Както и да е, но фактът за възпяване ролята на коня в битието на еркечани чрез изобразяването върху камък е почти уникален в живота на Еркеч. При това конете постоянно присъстват във фолклора на еркечани – те са възпявани в хороводни, лазарски, коледарски и даже в песните на дълга маса. Има и хоро, посветено на конете – то така и се нарича „Конската”. Така конете присъстват не само в материалното битие на еркечани, но и в техния душевен мир – в приказките и песните. И до днес не мога да забравя легендарната приказка за своеобразния подвиг на конете край Сувала –  отвесна назъбена скална стена, висока около 15-на метра. Тя е завършек на местността Цонюва равнина, която успоредно е отделена от два трудно проходими дола. Стадо коне пасели на посочената равнина, когато били заобиколени от голяма глутница вълци. Изправени пред неминуема гибел, конете постъпват смело и горделиво като еркечани – предпочитат гордо да сложат край на  живота си, отколкото да бъдат разкъсани от вълците. Конете се хвърлят и загиват в пропастта. Тази легенда, разказана от моя дядо Куцар, предадена от баща ми Жеко или е плод на бликнало еркечко вдъхновение, или действително се е случила. Тази легенда до такава степен бе завладяла моето детско съзнание, та аз често затварях очи и виждах как конете скачат в пропастта, но не се разбиват, а им израстват криле, те започват да летят и отлитат към най-хубавото място в света. /Тогава още нямах представа и не знаех легендата за древногръцкия хвърчащ бял кон Пегас, станал символ на поетичното творческо вдъхновение/. И те, конете от Еркеч, летят и до днес и дирят това хубаво и безопасно място.

Ще се завърнат ли те някога в Еркеч не знае никой. И даже ако се върнат, къде, в чии яхъри ще отидат? Но да се върнем към паметника-разказ, който като че ли не е написан от еркечани, а от известен писател. Когото и да попитате ще ви разкаже историята за коня и Еленка мома хубава. Еркечани са създали и песен по този повод, в която се разказва как Еленка, изпълнявайки поръката на брат си Стоян, повежда коня да го пои. По-малкото й братче пожелава да бъде качено на коня, за да се поноси. При навеждането си да го вземе, Еленка мушнала с хурката си коня между краката, той се подплашва и я повлича, като я влачи от Хорището до кметството. Когато успяват да спрат коня, тя вече е мъртва, а братчето й остава живо. Певицата Янка Рупкина променя, може би за благозвучие при изпълнението, името Еленка на Янка и песента  става известна в цяла България като “Янкин брат Янки думаше”.

ЕРКЕЧКИЯТ ХАРАКТЕР

се формира в пределите на специфичен географски район. На север той е ограничен от възвишенията, известни с името Голежи. От южната страна село Еркеч е отделено от останалия свят от югоизточните разклонения на Стара планина. От изток и запад селото е прегърнато от мощните ръце на Балкана. В този като че ли затворен кръг се формира, утвърждава и закалява характерът на еркечани. Влиянието на планината, на величествените вековни гори, допринася за зараждането и развитието на еркечката духовна култура, играе огромна роля за физическото оцеляване на еркечани. Заобикалящата ги природа и климат предопределят поведението на еркечани, играят важна роля при изграждане на техните жилища, изработка на облеклото, формиране на поведението през седмицата и различните сезони, начините на хранене и работа – с една дума, всички предприемани от тях стъпки максимално съответстват на заобикалящите ги физически и географски условия. Именно подобно поведение допринася за жилавостта на еркечкото племе, за бързото увеличаване на рода български-еркечки. Всяко друго поведение води до възникване на сложни проблеми и не отговаря на здравия смисъл на тези архи земни и практични хора. Затова е важно да оценим и разберем в какви условия се изгражда и оформя техния характер. Еркечани уважават и пазят природата, милеят за гората и планината, разговарят с нея, пеят своите песни сред гората, тя ги обича и пази и те й отвръщат със същата обич и преданост. Значението на планината за еркечани е не само в това, че тя ги изолира от останалия свят и ги пази от злите очи на врага. А и в това, че посочените възвишения дават начало на реките Ерекечка, Голишка, Двойница, Старгальница, Ликарница, Бяла река и редица други рекички и дерета, които влияят животворно върху целия регион. Впили поглед в плаващите сиво гривести облаци над Голежите, Арамаска, Дапча, Калиндеря, Ортото и Еркечкото градище, еркечани са взимали първите си уроци по естетика, израствали са духовно, сливали се с природата, учили се да я разбират и живеят съобразно с естествените природни закони. Гордият Балкан, вековните гори и свободата са укрепили и подсилили у еркечани буден и свободолюбив български дух. По този начин у тях се оформят черти на характера като буйност, гордост, непокорство, решителност, смелост и хитрост.Така изолирани сред суровата и дива балканска природа, еркечани отхранват у себе си балканджийски нрави и развиват особен говор.

ТАЛИСМАНЪТ НА  ЕРКЕЧ

Било време в Еркèч, когато, незнайно защо, се раждали само момчета. И майките раждали деца дотогава, докато се роди момиче. Една майка нямала късмет и раждала само синове. Когато се родило и петнадесето й дете и пак момче, тя се зарекла, пък и бабите наставление й дали, когато стане детето на пет годинки да го накара да мине под Дъгата, за да се превърне в момиче. Защото знайно било открай време, че който успее да мине под дъгата си сменя пола по желание. Дъгата, според еркèчани, се появява от сливането на радостта на хората и благоволението на Господа. В дъгата се смесват сълзите на небето и на хората, затуй тя има вълшебна сила и изпълнява всяко желание. И наистина, когато детето било на пет годинки, съвсем близко, ама кажи-речи в двора на еркечанката се явила Дъгата.

(Според обясненията на възрастните, предимно момчета се раждат в години на размирици и войни. А животът на еркечани преминава в постоянна борба за отстояване правото на живот и свобода в годините на турското робство.)

Това било поличба. И тръгнали те, майка и дете, към Дъгата, стигнали до нея и майката с радостни сълзи изпратила рожбата си да мине под неземната красота. Когато стига до самата Дъга, детето било пленено от нейната хубост, от хармонията на цветовете и тяхната вълшебна музика, която то не било чувало никога дотогава. И, опиянено от красотата невиждана и музиката нечувана, момчето, вместо да мине под нея, тръгнало към Дъгата, изкачвало се нагоре и все нагоре, та се качило на небето. И оттогава, та до наши дни, то се намира там горе, наблюдава хората и записва всичко в своя всеобхватен бележник. Не се върнало момчето, а само майка му го сънувала и разказвала как разговаря с него. То гледало отвисоко хората, а те били дребни и малки, толкова малки, колкото са пиленцата на баба Петра. И не като пилци, а като буболечки, даже не буболечки, а като същински мравки изглеждали отгоре еркèчани. И на детето му се струвало, че то може да ги вземе в шепите си и да  ги разгледа отблизо. И до днес това дете стои на небето, наблюдава еркèчани и винаги им помага, ако те вършат добри дела, ако творят Добро. Ако вие не сте го забелязали и виждали досега, то е защото Дъгата и момчето се виждат само когато вали радостен дъжд. А кога вали радостен дъжд? Това е вече Божа работа! Идете в селото в такива радостни дни, когато хòрата и небето плачат от радост и вие непременно ще видите момчето – този вечен талисман на Еркèч.

Еркечкият талисман има и земен представител – земно измерение в лицето на бай Ради Остена. Ето го и него. Той седи на синора на нивата, рови с пръчка тревата и разсъждава философски на глас. Виж я нея, тревата – тя расте по цялата земя, посреща безучастно и слънчевото, и лошото време, храни се със земните животворни сокове, покорно се навежда под гибелното дихание на бурята. Жилава е – съхранява се под леда и снега. Въпреки несгодите, тя успява да израсне, да храни и нахранва добитъка. Успява да съзрее, а след това, разпиляла по вятъра семето си, също така безучастно умира като с шумоленето на повехналите стръкчета поздравява посетите за нов живот семена. Хем толкова добитък храни и изхранва, хем издържа на пек и на студ, на дъжд и на лед, хем не си губи семето, въпреки всички превратности. Брей, дълбокомислено заключава еркечанинът, ако от такава страна я погледнеш, голяма работа е тая трева, голямо нещо! Пък инак ако я погледнеш – едно нищо. И всички – и хора, и добитък я тъпчат. Голяма работа е тревата, заключава еркечанинът. Ама водата е още по-голяма работа от тревата. Нищо, ама нищо не може да вирее без нея, без нейната влага няма живот! Без храна хората и добитъкът могат да преживеят дни  и седмици, ама без вода не! Затова водата е голямо нещо! И това е едната страна на въпроса. Другата е, че водата се събира капка по капка. Неслучайно поговорката казва: Капка по капка прави вир! А вир плюс вир става езеро и язовир. Реките текат и напояват земята. Водата храни земята. Земята ражда тревата. Затова водата е още по-голяма работа от тревата. Без вода няма трева, няма живот! Без вода няма да има овце, кози, свине, говеда. Пък и човек няма да го има. Човек се заражда във вода. И човекът, и агнето, и ярето се зараждат във водна среда в утробата на майката. Водата съпровожда човек от зараждането и раждането, та до самата му смърт. Водата съставлява голям процент от теглото на човек. Затова водата е голяма работа! Човек работи, труди се, пот тече от снагата му и ако няма бистра водица да се разхлади, то човек ще загине. Ако няма вода човек да се измие, то животът му е труден. Водата измива потта и мръсотиите. Човек се събужда и се измива, за да започне на чисто новия ден. Човек умира и го измиват, за да го изпратят чист в паралелния свят. Ето Еркечката река се влива в Голишката и двете образуват река Двойница, която се влива в Черно море край Обзор. И както еркечани стават част от човешкия океан, така и водите от еркечката мера стават част от световния воден басейн. Голяма работа е водата! – заключава еркечанинът. А кое е по-голямо – тревата или водата? Ама и човекът си го бива! Впряга водата в колела и корита, за да въртят воденици и мелнични камъни, за да правят брашно от лимец, жито, ръж, ечемик. А и водни централи прави човек, за да се бори с тъмнината. Голяма работа е това човекът! И за друго си мисли еркечанинът. По какво се различаваме ние, хората, от добитъка? Ей го на, овцете и козите, и те раждат по едно агне и яре, а понякога, както е и при хората, по две. И те, животните, боледуват както нас, хората, ама те са по-издръжливи. И сами се лекуват, знаят каква билка да намерят и изядат. С часове и дни ще ровят, за да стигнат до корена на старото биле и да се излекуват с него. Еркечани, както и животните, каквото и да правят, все за децата си го правят. Да пораснат здрави, читави и красиви!

Ама друго нещо е човекът. Той и само той се грижи за душата си. Песни измисля, с кавал свири, за да зарадва или изплаче душата си. А за гайдата да не говорим. Тя свири и говори. Говори и разказва така, че и животните я разбират и обичат. Голяма работа са кавалът и гайдата! В тази връзка мисълта на бай Ради се отплесва, отлита назад в годините и кацва в Синяза, на Хайдушкия кладенец. Там тя вижда как дядо Нейчо Камбура изнася с вързани ръце един по един трима ирука. След като ги изнася отдолу, от дерето, горе, на Хайдушкия кладенец, те го оставят да си почине. Турците се договарят, че, според техните правила, ще го заколят, след като изпълнят последното му желание, при условие, че през това време жива душа не ще дойде на кладенеца. Дядо Нейчо пожелава да посвири с гайдата си и душата да си насити за последен път. Надува той гайдата, ехти ручилото, а гайдата сякаш плаче и разказва как булката се разделя със семейството си, с рода си, за да отиде в родата на зетя. Дали дядо Нейчо си спомня своята сватба и дали така мислено се прощава с близки и роднини не се знае. Необяснимо е също как с гайдата си дядо Нейчо сякаш повиква своята сюрия от свине, които обитават в Синяза. Те чуват и сякаш разбират опасността, която го грози. И те, свинете, постъпват по-хуманно от турците – откликват на зова на неговата гайда. И с присъщото си грух, грух, грух изпълват цялото пространство около Синяшкия кладенец. Така свинете спасяват своя стопанин. В тази връзка бай Ради Остена заключава. Голяма сила има човекът, щом успява и свинете да накара да го слушат. И на висок глас за кой ли път повтаря: Голяма работа е човекът! Хем е жилав като тревата, хем използва водата, хем се бори с превратностите на съдбата! Бори се с живота и оцелява, и поколение създава. И най-важното – грижи се за душата своя. Защото каквото и да прави човек, ако не влага в него душа, то все едно че нищо не е сторил. Щото душата, тя не иска хляб и сирене. Ней й дай песни, свирни и хорá. Туй й дай на душата! За да се събере с друга душа, да си попеят заедно, да поиграят! И така облагородени и възвишени от еркечкото изкуство, да продължат вдъхновени своето съществуване.

И той си спомня как при всяко събиране на родата им на празник, баща му винаги искаше да поканят Марко гайдаря, с гайдата да им посвири, душата им да се насити. Трябва да поясня, че Ради Остена е другият, земният, талисман на еркечани. Прякорът си бай Ради получава заради режещия си език и акъл. На всяка реплика, упрек, забележка на началници, „учени” или други хора, той съумява така да отговори, че неговите думи се превръщат в еркечки крилати фрази, еркечки остен. Характерен е още и фактът, че прякорът, прозвището на бай Ради не е случаен. Той има няколко вида остени и ги използва като намира подход към всеки човек. Неговият добър остен е за ония, които с любов се отнасят към съдбата и делата на Еркеч и еркечани. Към ония, които трудно проумяват нещата или не желаят да ги видят такива, каквито са, той има остен със заострен връх. А за дебелокожите той има остен с накрайник от гвоздей. Такъв е бай Ради Остена. Седи на синора на нивата в Рамаданица и разсъждава за тревата, водата, животните и хората. Ако е на брега на Селската река, разсъждава на глас за водата. Ако попитате баба Тяна как оценява размислите на бай Ради Остена за тревата, водата и човека, тя ще ви рече: „Ами то е ай тъкоз я, никаку – притезки”. Това е също част от образа на еркечани. А да не забравяме, че еркечанинът има разсъждения и за огъня, когато седи пред камината в колибата през есента и зимата. Мисли за силата на огъня да огъне желязото, за да се направят от него брадви, мотики, лопати, подкови, вили, нихнитири[1] и какво ли още не. Ще отбележа, че огънят има необясними качества. Ние го палим и угасваме и си мислим, че той се появява и скрива по наше желание. Не! Огънят съществува вечно. С угасването му той не изчезва, а само се видоизменя. В него е съсредоточена огнената мисъл на хората. Огнена мисъл, която движи човечеството напред. Нека да си припомним призива: Мислете за мене като за огън! Затова се прекланяме пред огъня, пред неговата сила и мощ. Затова хората обичат да разпалват огън, да наблюдават както пламъците, така и жарта. В огъня е скрита все още неразгадана и необяснена привлекателна сила. Огънят хем ни облагородява, хем ни вдъхновява за нови дела, хем топли не само нашите тела, но и души. Голяма работа е огънят! Вгледайте се с открити и добри очи в огъня и ще откриете в него незабелязани досега неща, ще чуете мистични разкази, ако разбирате езика на огъня.

[1]Нихнитир, – първоначално дървен, а впоследствие и железен прибор /подобен на вила, но не с два, а с 5-8 зъба/ за веене на овършаното зърно.

(следва продължение)

Прочети цялата новина http://feedproxy.google.com/~r/Radiomilenacom/~3/bBcCH5Ej36M/

Свързани новини: