Днес си мисля за свободата на словото. Нямам повод за това. Не се сещам – въпреки своя вечен и нездрав навик да преравям цялото си налично психично съдържание, за да търся мотиви и поводи за всяко свое действие или мисъл. По-скоро днес имам повод да говоря за несвободата на словото, но аз ще говоря именно за свободата. Лежах и гледах телевизия. Към осем. И издатели на вестници говореха за това, че отсега нататък те ще направят така, че в техните вестници (за разлика от другите вестници) да има само истина. Аз потръпнах. Нека поразсъждаваме за истината. Каква е истината... стоп... нека я наричам Истината! Та – каква е Истината на едно циганче на шест години, родено в малко селце в Западна Стара планина, да речем – в село Раяновци, и живеещо благодарение на редките и полубезрезултатни грабежи на татко му из местните напълно изпразнени къщи? Каква е неговата жизнена правда, каква е точно Истината за него? Тоест не за него... Не истината ЗА него. Защото ни е добре известно как...