В планините, в края на ноември, не е нито есен нито зима. Снегът е нашарил хълмовете, като далматинец, реките са преминали от течно в твърдо състояние, езерата са сковани в дебел лед.
Страшното езеро е едно от символичните места в Рила, славещо се със смарагдените си води и острите върхове надвиснали над него. Няколко пъти съм идвал тук, но не съм го заварвал така - опаковано в дебел лед и да издава тъжни стонове, т.е. периодични звуци заради разместването на леда.
Времето беше безоблачно и тихо. По залез върховете се оглеждат в лъснатото ледено огледало.
Меката светлината по това време на годината бързо си отива, не се задържа продължително, както през лятото.
Свечери се и светлината от свещите вече се виждаше през прозорчето.
Когато угасна и последния пламък на заревото нагласих таймера и оставих фотоапарата сам на студа, дебнещ звездите в тихата безлунна нощ. За час и половина, дори е уловил и (незнаен за мен) метеоритен самолетен поток.
Фантазирах си, че сутринта ще допълзят облачета и ще се гушнат във върховете, а по изгрев ще се изпъстрят в червено и ще огреят езерото. Свидетел на такава главозамайваща картина не станах, затова се поразходих по напукания лед, послушах езерото как стене и се сбогувах с него, може би до пролетта.
