Разхождайки се преди няколко дни из вечерна София, си мислех за принципно хубавата идея за постояване на паметник на Левски до Свиленград, идея, която обаче бе представена малко инфантилно, заради изтъкваните „плюсове” на проекта: че щял да бъде вторият по височина в света и щял да се вижда от незнам-колко-си хиляди турци и гърци. Докато си мислех на тази тема, се озовах до северния и някак недовършен край на Градската градина, където някога беше мавзолеят. На такова място би могло да има истински паметник на някой велик българин. И се замислих за паметниците на София – тези символи на държавността, на историческата памет и приемственост. В нашата столица и център на съвременната ни държавност – положението с паметниците е депресиращо. Няколкото скромни, но стилни паметници – на Левски, на Стамболов, руските паметници и по-старите бюст-паметници в Борисовата градина – съжителстват с грандоманските паметници на съветския окупатор и на партизаните в Борисовата градина. Паметникът...