Преди няколко дни се случи историческо събитие. То премина без кой знае какъв отзвук – в суматохата от всякакви злободневности. Така не забелязваме как изгрява слънцето, докато си търсим чехлите под леглото. Току-що Америка напусна Ирак! Не напълно и не изцяло и не завинаги – но го напусна. И ето – край на една епоха, която започна в началото на деветдесетте. Сигурно и напускането на Виетнам не е било особено шумно. Не го помня. Но оттам американците все пак си тръгваха като победени, а от Ирак – като победители. Които са започнали „справедлива война”, за да унищожат оръжия за масово поразяване, а такива в последствие не бяха открити. Но пък бяха избити над сто хиляди иракчани. Със сигурност – предимно цивилни. Деца, жени и старци. Но това е друга тема. Господ вижда тия неща. Аз искам да говоря за нещо друго. За пацифизма. За свещеният пацифизъм и за неговите миролюбиви, безкръвни герои. Струва ми се, че той е на път да си отиде. И се питам със страх – да не би и той да е бил...