Учителката отдавна се е сраснала със стола, застопорен пред компютъра. Косите й са побелели от мъка, а пръстите й са изкривени от постоянното чаткане по клавиатурата. В светлината на екрана тя изглежда толкова самотна. Локвичките от сълзи не засъхват с месеци по бюрото. Тя знае, че е скучна, отдавна не е ъпгрейдвала информацията си за света, както и за науката, с която някога се е занимавала. Въпреки това вярва, че е добър човек. Тази й убеденост й пречи да разбере защо в продължение на толкова години учениците продължават да й връзват тенекия. Отдавна престана да ги чака в прашната класна стая. Те спряха да идват един по един, въпреки че се научи да говори с тях за молове, поп, рап, рок и дори и фолк звезди. Дори си призна, че те значително я превъзхождат във финансово, интелектуално и физическо отношение. Започна да организира виртуално училище. Пишеше електронни отсъствия и ходеше да събира „избягалите” от сайтовете за запознанства, за онлайн пазаруване и игри. Въпреки...