Онзи ден един valet с фуражка и количка пое огромния багаж на цялото ми домочадие на летището и го извози до паркинга отвън. Работа за три минути. Бръкнах и му дадох всичките си дребни от благодарност, че наистина ме спаси в безизходицата да мъкна сам денковете със сина ми нагръб. Броех общо цели седем долара. Този ги пое, премери ги само с поглед, па като се намръщи и затръшка. Като журналист винаги съм се стремял да бъда близо до хората. Това, разбира се, е клише, но също така вярно и абсолютно задължително клише. Също като това, че хората задават най-добрите въпроси, понякога вместо нас, питащите. Ами да, така е. Журналистът, който интервюира, има право понякога само на един „супер“ въпрос. Едни „мъдреци„ казават, че най-добре е да започне с него, т.е. с основното. Други препоръчват да се пази за накрая като коз. Общо взето рецепта няма за правилно интервю. То или става или не става. Съветите в тази област са като отговора за смисъла на вселената. Правилният отговор е 42, както ни отговаря компютърът от романа на Д. Адамс „Пътуване на галаткическия стопаджия“.opinions.bpost.bg