Когато дядо ми почина и дойде време за погребението, групичка от по-здравите му млади и все още живи съседи изнасяше трупа му от къщата на открито. Един от селските ми чичовци не се сдържа и сподели „Абе много е мек! Да не вземе да вампиряса тоя?!“. Вампирясването е нещо като завръщане на трупа, след като е погребан. Идва си вкъщи и чука на вратата: „Прибрах се!“. А колкото и да страдате от смъртта на близките си, едва ли бихте се радвали да ги видите завърнали се от гроба. Свещеникът вече беше дошъл, цяла тълпа от случайно събрали се роднини и минувачи се суетеше с почти радостно очакване. А попът, също здрав и силен, нахлу в пространството с размах – наоколо се разнесе киселата и смърдяща смесица от ракия и пот, и неочаквано поднесе нежната си ръка към детското ми лице. Очакваше да я целуна, а аз нямах никаква идея как или защо се прави това. Допрях леко устните си, но жадният за любовта и уважението на хората свещеник не беше доволен. „Целувай, целувай!“. После ритуалът...