Тук започвам една серия, която ще нарека Зловещи разкази. Знам, че нездравото любопитство не бива да се храни с мизерен материал от смлени човешки трагедии. Също знам, че това е и бездруго основният бизнес на повечето пишещи братя. Бих искал моите разкази да не останат до нивото на нездравото любопитство. А да накарат хората да видят светлината. А тя се вижда добре само след като си видял ужасен мрак. И ако имаш вяра колкото синапено зърно, ще местиш планини... Така си казах и пак вдигнах очи към лицето на възрастната жена. Която седеше срещу мен – на столчето, в топличкия кабинет, в Женско старческо, поканена преди минута от доктор Сами. И пак заразглеждах лицето й, защото преди миг бях свел очи – за да не гледам отрязания й и след това донякъде възстановен с пластика нос. Колко сме свенливи пред обезобразените лица на другите – казах си. Колко сме свенливи пред обезобразените животи на другите. Не смеем да ги гледаме открито. Защо така, Калинка? – запитах се. Ами защото не...