Една от най-забележителните характеристики на арабската политика през последните години е явният недостиг на политическо лидерство. Ерата на автократични режими, властващи над големи площи от арабския свят от 1950-те години, особено военните диктатури, доведе до сухият политически пейзаж, лишен от функциониращи политически институции, обезсилване на традиционни политически елити, задушаване на гражданското общество и спиране на икономическото развитие. Наследството на тези владетели са редицата национални катастрофи и граждански размирици в Ирак, Либия, Сирия, Судан и Йемен, социалната, икономическа и политическа стагнация в Египет, Йордания и Тунис. Съветът за сътрудничество в Персийския залив, чиито членове са Саудитска Арабия, Кувейт, ОАЕ, Катар, Бахрейн и Оман – не бе разклатен така, както други части от арабския свят, благодарение на постоянно наливане на пари в силите за сигурност, както и икономическите подаръци за населението. За Бахрейн не се говори – той е извън breaking news поради спазването на политическата линия на Саудитска Арабия, в чиито територии гражданско общество е невъзможно да бъде създадено поради абсолютно затворената вътрешната политика на репресии. Степента на този спад в лидерството на арабските страни може да се види и в международен план, особено що се отнася до отношения със съседи – липса на реакция срещу все по-засилващата се колонизация на [...]