Българинът няма неизживяно детство. Българинът има неизживяно робство. И заради това непрекъснато се обръща назад и напомня не само на себе си, а и на околните свой основен недостатък. И страшно му се иска непрекъснато да го сочат като мъченик. Българинът не живее, българинът се мъчи. И ако животът му се окаже добър, той плясва с ръце не да отлети със самодивата, а за да накаже самодивата за свободата й. Българинът не иска да бъде свободен, той иска да бъде освобождаван. И непрекъснато чака някой освободител. И дори се радва, че после търси друг освободител да го освободи от предишния освободител. Българинът не е същество, българинът е съществително. Съществото търпи еволюция, съществителното търпи забрава. Най обича да го забравят Великите сили. Освен в случаите, когато трябва да го поставят в нова зависимост. Зависимостта българинът нарича робство. Други народи се срамуват от робството, ние се гордеем с него… Тези дни ме изуми това непрекъснато напомняне, че имаме...