Не обичам народопсихологията. Всякакви обобщаващи категоризации някак винаги ме карат да се дръпвам настрани с немалка доза недоверие. Има обаче книги, които те поставят направо в контекста и започваш да си казваш: май наистина нещата опират до народопсихология… Така беше с "В главата на италианците" на Бепе Севернини, така се случи и с "Една година в Прованс" на много любимия ми вече Питър Мейл.
А Мейл ми е любим не заради някаква гениалност на стила му, напротив - писани с разлика от 20 години книгите му почти не си приличат ("Една година в Прованс" е първата му, писана още през 1989 г.). По-скоро заради обстановката и контекста, които успява да създаде. Някои пишат чудесно за морето и приключения, други - за градската среда, а Питър описва много вглъбяващо атмосферата, че и бита на френското село. За съжаление този път е пропуснал да отдаде нужното внимание на виното.
"Една година в Прованс" обаче е силно забавна. Няма нужда някой да ти разказва измислени от него оригиналности или пък вицове, лежащи на добре познати комични мотиви - само се заиграй със странностите на героите си, добави малко ирония и почти си там. И както често се случва - Мейл на моменти дори няма нужда да се намесва като автор - героите му са достатъчно екстравагантни сами по себе си и сами се "справят" със забавлението. (Представете си "Английският съсед" във френски контекст, с по-малко чист хумор и повече ироничност на самите ситуации. И не обръщайте внимание на факта, че българската книга е писана десетина години по-късно.)
Тук няма някакъв момент на съспенс, но да прекараш една цяла година с провансалското общество си е наистина силно приключение. Чак започваш да мислиш за своето пенсиониране и купуване на китна къщица в Южен Сакар...
Вижте още ревютата на "Винена афера" и "Добра година" от Питър Мейл.
