Със скован от студ поглед съзерцавам през замръзналия ми прозорец радостната игра на природата – как вятърът вее красиво снежинките и образува сребристи снежни могили. Чувам как двигателят на автомобила на пътя бучи безпомощно в опит да завърти гумите, за да се отскубне от захапката на времето и да поеме самотно натам, за където е тръгнал безотговорно в тази горчива от лютивост зима. В главата ми бушуват писъците на жените, сълзите на мъжете и тъжните лица на децата от село Бисер. Бисер, който е бисерът на личните човешки трагедии. Да те залее вода посред зимата. Да се превърнеш в човек от студ. Да умреш по неволя. Не е драма. Не е трагедия. Не е ужас. А участ, която събира всички човешки грехове и политически пропуски в едно и ти ги натоварва на главата. Все още е далеч моментът, когато ще ни се наложи да търсим равносметка или да разчитаме Божествените природни знаци. Не мога да избягам от питането към себе си, което ме събуди тази нощ и настоя за отговор – дали смразяващият...