Гледах кратък репортаж за най-здравите представители на човешката раса. Тараумарите. Индианско племе от северните планини на Мексико. В телата на тези хора не виреят ракови клетки. Въпреки че тичат с десетки километри, не страдат от травми, а средната продължителност на живота им е деветдесет години, въпреки че не познават антибиотиците и превантивните имунизации с ваксини и животоспасяващи микстури. Кратък репортаж, но много тъжен. „Неразрушимите човешки екземпляри”, както са ги нарекли професорите и учените, посветили се на изучаването на тази свръхпопулация, са на изчезване. Самоубиват се. Все по-масово. Слагат край на живота си, като скачат в пропастите между зъберите на каньона, чиито релефи отказват да напуснат. Сушата не им позволява да отгледат културите, с които се изхранват и децата им гладуват с дни. Гордите тараумари не могат да понесат мъките на кльощавите дребосъци и скачат. Скачат като Дон Хуан на Кастанеда, право в бездната. На път са да изчезнат като предците...