Във всеки случай един "Brexit" би бил нещо безпрецедентно. Досега ЕС не е губил членове. Ако това се случи, то Великобритания само привидно би се отърсила от своите европейски окови и много бързо би усетила какво означава новият ѝ статут в регионалната и глобална политика. Тя би трябвало да се опасява, че шотландците ще се отделят окончателно. Тогава ЕС и Великобритания биха се изправили пред нов проблем, и то точно в тази фаза на глобалното развитие, при която силата и сътрудничеството в Европа са по-важни от когато и да било. Политическата съдба на Дейвид Камерън, който искаше да успокои консерваторите с идеята си за референдум, би била решена. Но това би било маргиналност.
А сега накъде?
Дано обаче не се стига дотук. Все пак реформаторските планове на британското правителство не са чак толкова страшни, въпреки че европейските партньори няма да приветстват въодушевено всяко предложение и всеки детайл. Така например предвидените от Камерън съкращения на социалните услуги и данъчни облекчения с цел ограничаване на свободното придвижване на работната ръка в рамките на ЕС ще се натъкнат на остра съпротива главно сред страните от Средна и Източна Европа. Същевременно обаче никой не би възразил срещу предложението ЕС да стане по-конкурентоспособен и да бъде разширен вътрешният пазар. Легитимно е и желанието на Камерън да предотварти политическото и институционално разширяване на еврозоната в ущърб на страните-членки на ЕС като Великобритания, които не ползват и не искат еврото. Предложението за увеличаване на правомощията на националните парламенти обаче буди загриженост. Всички биха съзрели в това отслабване на Европейския парламент.
Тук трябва да отбележим, че действащите европейски договори вече подсилиха ролята на националните парламенти. Най-куриозно е това, че тази Европейска комисия, която наложи своя председател против волята на Великобритания, е много по-близка до британците, отколкото много нейни предшественици.
А как стоят нещата с "изграждането на все по-тесен съюз между народите на Европа"? Това е класическият елемент от преамбюла на Лисабонския договор, койта вдига кръвното на евроскептиците във Великобритания, а и в други части на Европа. От друга страна той е кредо на приятелите на интеграцията. Всъщност това е символичен спор, при който става дума за основополагащи неща. Затова и спорът тече с такава интензивност. Освен това тук иде реч за народите, които трябва да образуват по-тесен съюз, а не за държавите. Трябва ли всака страна-членка да се подчини на тази цел?
В действителност има достатъчно примери за различната плътност на интеграцията - било то валутният съюз или пък Шенгенското пространство. И Европа на многото скорости или на гъвкавата геометрия, както се казва на жаргон, вече съществува.
Великобритания и ЕС имат нужда един от друг
От какво се нуждае Лондон сега?
Дейвид Камерън има нужда от съюзници. Той се нуждае преди всичко от федералното правителство, което да е отворено за неговите аргументи и да не поставя веднага червени линии. И Германия има интерес от това ЕС да устоява на бурите на 21-ви век, да е единен, да е силен и да се радва на доверието на гражданите. Против интересите на Германия е британците да напуснат Общността. Също както едва ли е в интерес на британците да вървят оттук нататък сами.
Прекрасният самостоятелен живот, който някои вече предвиждат, е приказка, която може да се окаже чиста фантазия. Федералното правителство не бива да се затваря за предложенията на Лондон. Но в никакъв случай не бива да се оставя да бъде изнудвано.
