/КРОСС/ Един лепкав виц ме преследва от месеци. Чували сте го - с него напоследък приключва всяко подобие на разговор. От днешния хал на България имало само два изхода: терминал 1 и терминал 2. Вицът се роди сега, защото отскоро имаме летище с два терминала. Можеше да се пръкне и преди 20 години. Че и преди това. Светът се отваря, разрастват се комуникациите, множат се терминалите, пътищата, изходите, а с тях и възможностите за ирония с една константа: усещането за безизходица.  То е част от националната идентичност. Разбира се, българите са разнолики, но българската общност е примирена с орисията си. Ако американците приветстват химна с ръка на сърцето, нашият би трябвало да се изпълнява с ръце на кръста и стойка „свободно" на краката. По маниера на футболистите ни, които спонтанно заемат позата след получен гол. Преди 21 години датата 10 ноември сякаш стисна за гърлото задремалия поток от делници-празници на късния соц и времето започна да тече като през пясъчен часовник. Едни се процедиха през теснината и се озоваха отдолу, с различен късмет, но в ново пространство. Погледнат ли назад, те виждат теснина. Други се задръстиха в гърловината и още чакат реда си да преминат надолу. Погледнат ли назад, те виждат пространство от спомени, а бъдещето им изглежда задънено в теснината