Предложената държавна субсидия за 2027 г. не покрива дори месечните разходи за един служител на пълен работен ден. Защо държавата обрича на оцеляване институциите, създадени от възрожденците, за да събудят българския дух?

София, 10 ноември 2026 г. – Българските читалища отново са изправени пред сериозен финансов проблем. Този път заплахата идва от параметрите на държавното финансиране за 2027 г., които поставят под въпрос не просто развитието, а самото ежедневно функциониране на стотици културни институции в страната.

Коалиция „Будни читалища“, обединяваща над 250 читалища от 227 населени места, настоява държавата да преизчисли размера на субсидията за следващата година. Причината е повече от тревожна: според представените от коалицията разчети предложеното финансиране вече няма да бъде достатъчно дори за покриване на разходите за един служител в голяма част от селските читалища.

987 евро субсидия срещу 1113 евро разходи. Сметката не излиза!

За 2027 г. Министерството на финансите предлага стандарт от 987 евро месечно за една субсидирана бройка. В същото време разходите за заплата и осигуровки на един служител възлизат на минимум 1113 евро месечно. Разликата е 126 евро още преди да бъдат платени електроенергията, отоплението, водата, интернетът, консумативите и всички останали разходи по поддържането на читалищната дейност.

Това не е бюджет за развитие. Това е бюджет, в който недостигът е заложен още в началото.

И тук възниква въпросът: как държавата очаква от едно читалище да изпълнява обществените си, културните и образователните си функции, когато не му осигурява дори минимален финансов ресурс за нормалното му функциониране?

Когато читалището затвори, селото губи много повече от една сграда

В България има около 3600 народни читалища. За големите градове те често са една от многото културни институции. Но в малките населени места картината е съвсем различна. Там читалището е библиотеката, сцената, репетиционната зала, мястото за срещи, празници и общностен живот. То е пространството, в което децата правят първите си стъпки в народните танци, възрастните хора съхраняват песните и обичаите, а самодейците продължават традиции, предавани от поколение на поколение.

В много села единственият служител е човекът, който отключва сградата, поддържа библиотеката, организира репетициите, подготвя празниците, работи с институциите, търси финансиране и често върши работата на цял екип. Когато неговото възнаграждение не може да бъде осигурено, последствията не остават само в счетоводните отчети. Работното време се съкращава, дейностите намаляват, специалистите напускат, а библиотеките и школите постепенно затварят врати. Така финансовият недостиг се превръща в културна загуба. И тя не се измерва единствено в евро.

От будителите до днешната държава – какво се случи с българското читалище?

Защо държавата се отнася с такава финансова немилост към една от най-уникалните български културни институции? Институция, родена от възрожденския дух, създадена от будители, революционери и родолюбци, превърнали просветата в оръжие за национално пробуждане и свобода.

Читалището не е просто сграда с библиотека и салон. То е рожба на Българското възраждане, на онзи исторически порив, който събуди националното самосъзнание, изгради общности и подготви духовната почва за Освобождението. Именно в читалищата се формираха поколения българи, за които свободата, знанието и родолюбието не бяха празни думи, а кауза.

И днес, 170 години по-късно, тези институции продължават да изпълняват своята мисия. Само че вместо да бъдат подкрепяни като стратегически национален ресурс, те са принудени да оцеляват с бюджет, който според представените разчети не достига дори за издръжката на един служител.

Защо? Защо държавата обрича на мизерно съществуване културните средища, които в десетки малки населени места са последният жив остров на общностност, знание и българска традиция? Защо допуска библиотеките да ограничават работното си време, школите да прекъсват дейността си, а хората, посветили живота си на културата, да напускат?

И ако днес не можем да съхраним читалището, какво всъщност съхраняваме от завета на възрожденците?

Не е ли парадоксално, че държава, която говори за национална идентичност, културно наследство и патриотично възпитание, допуска именно институциите, създали и съхранили тези ценности, да бъдат оставени без необходимите средства за съществуване?

Читалищата не искат привилегии. Те искат възможност да работят. Искат държавата да признае, че културата не може да се крепи единствено на доброволчеството, личните жертви и ентусиазма на шепа родолюбци.

14 300 евро – минималното искане за достоен стандарт

Коалиция „Будни читалища“ настоява за стандарт от най-малко 14 300 евро годишно за една субсидирана бройка. По разчетите на организацията това би изисквало допълнителен ресурс от около 19,3 млн. евро за цялата страна. Искането включва още ясна и прозрачна стратегия за отпускане на нови субсидирани бройки. За 2027 г. такива не са предвидени, което означава, че читалищата няма да получат необходимата възможност да разширят дейността си и да отговорят на реалните потребности на своите общности.

Това поставя и друг съществен въпрос – по какви критерии държавата оценява потребностите на читалищната мрежа? Една субсидирана бройка в малко село често е единствената гаранция, че културната институция изобщо ще продължи да работи. Затова нейното финансиране не може да бъде разглеждано просто като поредна бюджетна позиция.

Културата не е остатъчен разход

Особено тревожно е, че говорим за институции, които изпълняват обществена функция, закрепена в българското законодателство и в националната културна традиция. Читалищата не са обикновени административни структури. Те са създадени от българското общество, за да съхраняват просветата, културата и националната памет. В продължение на повече от век и половина те са сред най-устойчивите опори на българската общност – през войни, политически промени, икономически кризи и демографски сътресения.

Днес, когато говорим за обезлюдяване на селата, за липса на достъп до култура и за необходимостта да съхраним националната си идентичност, не можем едновременно с това да оставяме читалищата да се борят за оцеляване с недостатъчни бюджетни средства.

Не може да се очаква от читалищните дейци да работят с ентусиазъм, когато трудът им е финансово подценен. Не може да се говори за активни млади хора, за съхраняване на нематериалното културно наследство и за развитие на регионите, ако местата, в които тези процеси се случват, са оставени без достатъчна издръжка.

Въпросът вече не е само колко пари ще получат читалищата през 2027 година. Въпросът е каква културна политика искаме да имаме и какво място отреждаме на българското читалище в бъдещето на страната.

Защото държавата може да разпише бюджет, да изчисли стандарти и да отчете икономии. Но ако зад тези числа останат заключени библиотеки, празни читалищни салони и прекъснати традиции, цената ще бъде много по-висока от 19,3 милиона евро.

Ако възрожденците са създали читалищата, за да събудят България, кой днес ще поеме отговорността да не позволи те да спуснат кепенци завинаги? Българското читалище не е разход, от който държавата трябва да спестява. То е инвестиция в паметта, духа и бъдещето на България.