Любо Котев умря в петък, малко след обяд. И ако не е имал проблеми по пътя нагоре, още същата вечер се е събрал с любимите Христо Карастоянов и Дилов-син. Хем да им разкаже кое какво става по земните ширини, хем да си пийнат. Какво точно? Не мога да кажа. Не познавам тамошния асортимент. Но ако има водка, Котев ще е доволен. Месеци преди това коварната болест му напомни, че и той не е безсмъртен, факт, в който преди това се съмняваше. При поредната си криза реши, че този живот, приковал го на болничното легло, не е за него Изгони докторите, заспал и не се събудил повече. Котев беше от хората, които стърчат като върлини и никога не остават незабелязани. Като всеки личен, суетен човек той вървеше бавно, тежко, сключил ръце зад гърба си. Така създаваше илюзия, че не само площадът, но и целият Ямбол е негов. И то си беше така. До време двамата с Карастоянов ръководеха делата на духовното кметство. Но Христо си отиде без време и остана само той.  Любо имаше две библиотеки. Една в дома си в Ямбол, а другата в Медвен. На квадратни метри колкото две гарсониери. Хиляди томчета, дебели книги, енциклопедии покриваха стените на стаите до тавана. И той не само ги бе чел и препрочитал, но петдесетина бе написал сам. Заради това знаеше много, а според някои от аверите - знаеше всичко Но каквото и да си говорим за знанията му, те бяха малко криви. Не бяха успоредни на официалната академична линия. ”Глупост е това, което се говори за Захари Стоянов - нервничеше. - Измислица на комунистите, които ни уверяваха, че да бъдеш от бедно работническо семейство е най-голямото достойнство. А истината е, че Захари Стоянов нито е бил беден, нито неук, нито овчар. Той е син на кехая. Баща му има хиляди овце. Медвен има свое училище още от 1810 г. И това не е някаква килийна даскалница. То е сериозно учебно заведение, което само след десетина години прераства в прогимназия. В него преподават много видни възрожденски учители. И Захари се учи от тях,”  За автора на ”Записки по българските въстания” Котев бе готов да се бие до кръв. Считаше го за свой дълг към паметта на най-видния си съселянин. В Медвен, в достолепната възрожденска къща, строена от предците на съпругата му Зарка, всеки странник, неук или академик можеше да седне на софрата му и да се черпи с ракия и мъдрост.  Но не дай си Боже някой да му тръгне на калъч Да му каже: Любо, тия работи, дето ти ги казваш, не са така. Тогава, да знаете, ставаше страшно. Котев настръхваше като лошо възпитан питбул териер, започваше да громи с факти, аргументи и доказателства отпреди новата ера, а децибелите му стряскаха комшийските псета и ги караха да лаят. За първите си редове, дето го запратиха в бездната на литературата, Котев разказваше така: ”Имах един съученик, син на учителката по български, който всяка година печелеше конкурса, посветен на Левски. Това име носеше гимназията ни. Завиждаха му, то се знае, и току подхвърляха, че печели заради майка си. Не помня как точно се случи, но се хванахме на бас, че аз ще напиша по-добър разказ. Написах го, четях тогава ”Пътешествия с Чарли” на Стайнбек и стъкмих едно пътуване из сутрешния Ямбол. Приятелят ми, като прочете разказа, рече: ”Печелиш!”. И ми купи кутия ”Ропотамо” - такъв беше облогът”. Оттогава Котев не остави цигарите, а литературата не остави него. Първата му публикация бе рецензия за книгата на Биньо Иванов ”До другата трева” във вестник ”Студентски глас”. Да напиша книги, не съм очаквал - казваше писателят, - но написах петдесет. Не съм мислил, че толкова широко ще стане моето творческо амплоа. Че от белетристиката ще мина в публицистиката, есеистиката, народопсихологията, литературната критика и история... И че ще получа толкова награди. Освен това: Исках да преподавам в университет и въпреки че ДС ми попречи на два пъти, успях, макар и за малко. Исках да направя вестник. Не съм мислил, че това ще е всекидневник. Но така се оказа. ”Делник” излиза 12 години и роди и творци, които познава цяла България. Значи всичко, което исках да направя, стана Дори в повече,” Да, Любо! Наистина стана. Стотици дойдоха да те изпратят, щом реши да си тръгнеш. И това е още едно доказателство. Тези хора бяха с теб, защото на всеки един от тях бе дал нещо със своите книги, съвети, мъдрост, уроците на току-що хваналите перото новаци. И те ще те запомнят. Това е награда, по-голяма от почетното гражданство, за което ти с усмивка казваше, че ти дава право да ходиш безплатно на баня. Баня в града ни отдавна няма, но го има онзи силен ямболски дух, наследен от предците ни, в който и семената, засети от теб, ще станат красиви цветя.  Една дузина книги Котев написа за психологията на българина. Цял живот той рови в душата му, оглежда го отвсякъде, опипва го, човърка страстите, хубостта и кусурите му, за да стигне до извода, че: ”Българинът е благословен от Бога човек. Зареден с неочаквана виталност и интелект. С много сила и енергия, но в същото време страшно объркан. Човек, който не може да намери себе си, не е уверен, не може да направи така, че да постигне благоденствие: за себе си, държавата, обществото. Българинът не може да разбере, че няма лично благоденствие, ако тънат в мизерия хората около теб и държавата като цяло”. Когато Котев навърши 75, под чардака в Медвен бе събрана щурата дружина, която го бе следвала през всичките му години. Масата се огъваше от ядене. Котев обичаше така: да има по много и от всичко. Академици, поети, бизнесмени, артисти, колоритни медвенчани, станали герои на неговите разкази, висшисти и среднисти тук бяха равни. На софрата на Котев е така, всички са равни. Просто приятели, от които той искаше само това, което и Господ иска: Да се обичат! Нищо повече. Прощавай приятелю и доскоро! Исак ГОЗЕС