Ана-Лена Лаурен,
финландска журналистка и писателка
Туве Янсон никога не е работила като журналистка. Когато четеш „Каменната поляна“, това звучи невероятно.
Прецизността, с която намира правилния тон, е впечатляваща.
„Човек може да изгуби всякакъв интерес, когато работата му е да кара хората да говорят и да разголват душата си“, казва главният герой Юнас, когато вестникът, в който е работил, го изпраща в пенсия с благодарности. След това той заминава на село, за да прекара известно време с порасналите си дъщери, които така и не си е направил труда да опознае.
Юнас е ту проницателен, ту жалък герой, който се лашка между творчески пристъпи на желание за работа и притъпено състояние на депресия и самосъжаление. Описанието на героя е типично за времето – мъж, който цял живот е свикнал да задоволяват всичките му нужди у дома, който омаловажава и презира съпругата си, има повърхностна връзка с децата си и е изцяло зает със себе си и писането си. Нощем се буди потен от кошмари, за които Янсон по завоалиран начин намеква, че са свързани с войната. През 50-те и 60-те години във Финландия живее цяло поколение травматизирани от войната мъже. Много от тях пият, подобно на Юнас, който крие бутилки между бельото си.
Но главният герой притежава известна себеосъзнатост. Той разбира, че се държи зле, че би трябвало да опознае децата си. Бори се с ръкописа, върху който работи, с усилващото се чувство, че „думите са изтъркани и пренапрегнати“. Фактът, че ръкописът е за успял мъж, в този контекст се разбира от само себе си.
Юнас е принуден да се изправи лице в лице с провалите си, описани гениално под формата на злополуката с газената лампа, която той се опитва да прикрие, като изтърка черните петна от сажди по стъклото.
Успява само да ги размаже още повече, всичко почернява. Сапунерката, сапунът, всичко.
„Сега ще имат какво да чистят“, мисли си той.
В това описание как нищо, което човек прави в живота не може да бъде върнато назад, има елементи от Достоевски. Но историята за Юнас е и за нещата, които човек не е направил. Недостатъците и пропуските не могат да бъдат компенсирани впоследствие. Към тях спада и връзката на родителя с децата му.
„Понякога ми се струва, че никога не съм разменил и една смислена дума с тези мои дъщери“, мисли главният герой, докато седи в сауната на вилата и го заболява главата от острата слънчева светлина, която струи вътре.
През целия си живот Юнас е работил с думи. Когато след пенсионирането си се налага да напише биография, те му убягват.
Юнас се стреми към яснота. Настоява околните да обясняват точно какво имат предвид. „Прецизирай!“, казва и на жена си, и на дъщерите си, които са възприели стратегията да не завършват изреченията, да избягват конфликтите и да се отнасят с него като с голямо дете.
Словото има централно значение в романа. Туве Янсон пише за „опасната за живота склонност на думите да бъдат изопачавани“. Петдесет години по-късно, във времена на фалшиви новини, реч на омразата и систематизирано разпространение на полуистини и лъжи в мрежата, нейните формулировки изглеждат като поличба.
В социалните мрежи хората често използват думите, без да се замислят за същинското им значение. Един дебат може за нула време да се изроди и да стане креслив и агресивен. Както Янсон се изразява, думите се изтъркват. Губят значението си и се използват само с намерението да предизвикат определени ефекти.
Голяма част от собствената ми работа като журналистка е да събарям бариери от клишета, свързани с думите. Това е една от най-важните задачи на всеки пишещ човек – да се стреми към яснота. Да знае какво иска да каже и да намери инструментите за целта.
Можеш да се изразяваш както искаш и да използваш каквито искаш стилистични средства. Но въпреки това не се получава нищо, ако не си способен да кажеш това, което искаш, без увъртане. (То се среща под много форми.)
Трябваха ми много години, за да осъзная, че най-важното във всякакво писане е да пишеш просто. Звучи естествено, но не е. Да пишеш просто, не е същото като да пишеш с малко думи. Да пишеш просто, означава да можеш да постигнеш дълбочина без заобикалки. Да отведеш читателя на нови места, чието съществуване той възприема като естествено, когато се озове там.
Литературата е занаят, който не позволява умствена леност. Тя излиза наяве безмилостно.
Самата аз често съм обмисляла да пиша художествена литература. Най-важната причина да се въздържам досега е точно тази: знам, че ако започна да се лутам, читателят ще го забележи за пет секунди. Художествената литература не прощава на онези, които не знаят какво правят. Тя е жестоко, безкомпромисно изкуство.
Туве Янсон знае какво иска да напише. Тя отвежда читателите си на нови места, без да сочи директно, само с леко побутване под лакътя. Позволява на читателя сам да прави заключенията си. В „Каменната поляна“ тази способност се усеща по-силно от всякога. Да не повишаваш тон, да не морализаторстваш, а да разчиташ, че читателят ти може сам да мисли. Тя описва героите и характерите им, като само бегло щрихира техните нюанси, сенки и дълбочина. Напипва нещата с напълно неподражаемия си, меланхоличен хумор, създава онази своя Янсонова атмосфера, която присъства в цялата ѝ продукция и която я е направила световноизвестна авторка.
В книгите на Янсон няма черно-бели герои. Юнас също не е такъв. Той е класически егоцентричен възрастен мъж, който усеща как житейските провали започват да го застигат.
В личния си живот винаги е бил заобиколен от жени, които са го предпазвали. Жени, които е приемал за даденост. Сега за първи път ги вижда и иска да достигне до тях. Не знае как, защото за първи път се опитва.
Когато Юнас се опитва да зарови провалите си в Каменната поляна и търкаля камъните, а те се сблъскват, мирише на фосфор и фишеци. Той пита дъщеря си: „Мислила ли си колко ужасно важно и трудно е да намериш думите, които са необходими, за да обясниш напълно и правдиво?“.
Всеки опит да достигнеш до тези формулировки е като да търкаляш камъни в каменна поляна. Работата няма край. Но единственият начин да постъпиш почтено е да опиташ.
Превод от шведски: АНЕЛИЯ ПЕТРУНОВА
Текстът излиза като предговор към изданието на шведски от базираното във Финландия издателство „Фьорлагет“. На български книгата излезе с логото на изд. „Кръг“.