Диана Маркова
Посветени на инженерната наука хора, химици и физици, писатели и техните любими. Обикновени граждани, които намират радост в дребничките неща – да се събере тайфата в събота вечер за игра на карти или табла, да излязат верни онези сложни изчисления, да хапнат добре. Дори понякога блаженото съвместно похапване на печено на грил пиле заменя вулгарното обменяне на течности с любовницата.
Именно тези герои от разказите, повестите и романа на Росен Босев, „В очакване на хубавото време. Избрано“, обикновените хора, остават чисти и непорочни – освен в редките случаи, когато идеалът ги подхлъзне.
Да издадеш сборник с творби на автор, живял и творил по времето на социализма, при това заемал редица ръководни длъжности – като главен редактор на в. „Литературен фронт“ и директор на издателство „Народна младеж“, а отделно от това Росен Босев е работил и за вестниците „Стършел“ и „Работническо дело“, изисква рядко срещана смелост. Издателство „Жанет 45“ пое този риск и през настоящата година томчето беше публикувано. Важно е да се отбележи, че зад фигурата, обществена и писателска, на Росен Босев не стоят идеологически престъпления и срамни петна; негови колеги днес признават, че писателят, въпреки успехите в кариерата си, никога не е попадал в клишето „нагаждач“.
Четейки произведенията му, читателят добива усещане за нещо близко, естествено, смъдящо като спомен за повърхностна рана, познато като силует от младежките години. Силует, който си харесвал, но впоследствие загубил. Неусетно започваш да симпатизираш на героите, на техните съдби, постъпки и дела; като в разказ на приятел долавяш, че е искрен, че не крие, когато го боли, че може би понякога шмекерува или е слаб, но съвсем скоро ще се реваншира. Кое обаче ни кара да усещаме и онази обреченост, чувството за предрешен край?
По време на представянето на книгата в София Георги Господинов отбеляза, че Росен Босев пише за времената, в които уж всичко беше наред, имахме москвичи, не бяхме гладни, имахме жени, имахме любовници… но все пак нещо не беше наред. В прозата му се усеща известна тъга, една особена тревожност.
Проблемът, разбира се, е в липсата на свобода. Прозорливостта на Босев му позволява да провиди грешката в системата и ето защо неговата тънка съпротива проблясва като студено копие насред цялата вакханалия от майонези, торти и москвичи. Писателят се рее някъде между иронията и тънкия упрек, който го въздига над конюнктурата. Пример за абсурда на времето е и този цитат от първия разказ в сборника:
„Телефон ние нямаме, макар да ми се полага. Моето служебно положение вече е такова, че имам необходимост от телефон, но още не е такова, че да ми го поставят“.
Атрибутите на действителността от 60-те и 70-те присъстват като мрежа на сюжетите за творбите на Росен Босев, без обаче от това да страда актуалното им звучене, без да изглеждат глупашки зареяни в мухъла на мракобесието. Един тревожен блясък в очите на разказвача ни държи нащрек дори когато героят безаварийно получава желаната награда. Подобна тревожност се наблюдава и при Станислав Стратиев, и при Хаим Оливер (особено в „Роман за един пияница“), а и при други писатели, но при Росен Босев мракът е претворен в леко, а и малко хапливо, но плодотворно разказване; сублимиран е в съзидание.
„Ние сме вагони и толкова. Предпочитам окованото в маршрут движение пред свободата на легналия в канавката вагон“ (от разказа „Стопанинът на птиците“). Големият въпрос за ползите и вредите от свободата е поставен още тук. Осъзнатият човек поставя дори не насъщното желание да се сдобие със свободата, а се пита, претегляйки я като на домакинска везна, какво е тя, дали ще му служи, няма ли да го затрие.
По време на същото представяне участие взеха и синът на писателя, който също се казва Росен Босев, писателят Деян Енев и проф. Михаил Неделчев, който направи изненадващото признание, че прототип на героя Мишо Н. от разказа „Много зеленоок човек“ е именно той. Историята се е случила с него и я подарил на Росен Босев, който създал въпросния разказ, без да знае, че някой ден ще продължава да събужда читателския интерес с тази любопитна за времето си случка.
Някои разкази в томчето са по-увлекателни в самото си изложение, в завръзката, а финалът като че ли потъва – или се разтваря със зимната киша (пр. „Още първия ден, кандидате“), като при това остават достатъчно впечатляващи. Това говори за характер – Босев устоява на изкушението да създаде вездесъщ, шумен и бляскав финал, както инерцията повелява. Но има и разкази, в които финалът главоломно се стоварва върху немеещия читател – като вече споменатия „Стопанинът на птиците“. В него на вид плавното спокойствие на историята с обичайните конфликти между властта и съвестния, но трескав и непримирим гражданин угасва под напора на мощна стихия. Сякаш априлският сняг, който се посипва над селото, донася вълнение като от лавина.
Други разкази са откровено сърцераздирателни, но при отсъствието на банални сантименталности и сладникави клишета; с малко думи, насочени право в целта, Босев създава непринудено разказване, на вид просто, но такова, от което костите изтръпват. Такова явление откриваме в разказа „Пармски виолетки“.
По-горе споменах обикновения човек, гражданина на социалистическата държава, който се задоволява с дребни радости. Не такъв е обаче героят в някои от произведенията в томчето:
„От много време повестта „Последна снимка от една година“ се бе загнездила в съзнанието ми, но от активна журналистика, от сътрудничество на телевизията и радиото, от преглъщане на отровата на доскорошния ми семеен живот и от спорове за вечното в изкуството с водка все не ми оставаше време да излея насъбраните впечатления“.
Тук виждаме писателя като бохем, като трудещ се на полето на словото, като човек – не по-различен от днешните писатели, но в никакъв случай обикновен. Посещенията на писателските резиденции не са непознати на Росен Босев; при все това перото му си остава непокътнато и недокоснато от миризмата на пуешката супа в столовата, послужила, шеговит прийом, като вдъхновение за работа.
За софийските писатели казват, че нямат връзка с природата, не познават омаята на планините, не са дишали балкански въздух, а оттам едва ли не нямат и детство, пълноценен живот. Но ето че още в самото начало на романа „Портрети на небесни тела“ долавяме солидно отношение към планината:
„Да, такава непонятна бе природата – по сенчестите места двамата нагазваха сняг, който пълнеше острите половинки на оногова с пуретата, по равните пък платца ги заливаше горещо лятно слънце“.
Росен Босев е градски човек до мозъка на костите си, при него се среща градското любопитство, но и мъдростта на човека, познал „ту сух, трошлив сняг, ту пожълтели иглички“. Не е въпрос дори на еклектика да събереш природата, столицата с трамваите и панелките, инженерите и мечтателите в един роман; вкусът към всеобхватната наслада от дръзновението не налага един или друг мизансцен, нито жанрови ограничения. Свободата, уви, се оказва задължителна за писателя.
През 1988 г., на 18 януари Росен Босев слага край на живота си. Самоубива се в епоха, в която не се говори за самоубийствата; подобен род прегрешения не са били изричани и признавани. В моето детство никой не назова самоубийството на Чудомир, открих го случайно по-късно в един каталог на картините му. Трагедията винаги има поводи да се случи, но си остава такава; дали имаме право да я съдим и оневиняваме, дали човекът има право да избере дали да живее, е въпрос, нерешен в нашето време. А може би отговорите остават нещо лично.
Наследството на писателя безспорно е голямо. Ето какво казва неговият герой – писателят от „Последна снимка от една година“:
„О, скъпи мои предшественици! Ще смогна ли, насърчен в началото на пътя си от вас, да стигна до умението да опиша с обич и със зрелост приглушения ви възрожденски морал към нашето външно нафукано, но вътре в себе си жадуващо топлинка поколение, на което давате толкова много – само някои от вас като писатели, но доста от вас като съхранени човеци!“.
Същото би следвало да кажем и ние, днешните пишещи към Росен Босев и писателите от неговото време. Благодарим за уюта, майсторе.
Росен Босев, „В очакване на хубавото време. Избрано“, изд. Жанет-45, Пловдив, 2026