Наталия Табакова. Снимка Христо Тодоров
Всяка инициатива си има своето начало, какво ви мотивира за създаването на клуба? Защо се спряхте на това име? Къде протичат в момента сбирките ви?
Идеята за читателски клуб се роди случайно, на една среща с няколко приятелки, с които си разменяме книги. Решихме да проверим дали още някой би се включил, защото колкото повече – толкова повече, както казва Мечо Пух. Дияна Николова, директор на Общинското предприятие „Туризъм, публични прояви и атракции“ в Шумен, гостоприемно предложи да направим сбирката във възрожденското кафене „Куфетария“, което се намира в Къщата на д-р Верби в старата част на града. Там през Възраждането са се събирали местните първенци на раздумки и кафе на пясък, поднесено с бяло сладко, каквото може да опитате и днес. Куфатарията е любимо място за нашите срещи и е наш дом вече почти две години. Името взехме от друга къща във възрожденския комплекс – Къща „Баба Райна“. Баба Райна се оказа интересна и малко тайнствена личност, за която не се знае много – вероятно е била сестра на един от местните лекари, самата тя е била застъпник за образованието на девойките и един от основоположниците на девическото педагогическо училище, което е първото в България. Това всъщност ни позволи да си изградим наш собствен, малко романтичен, събирателен образ за тази жена, и да си я представим така, както бихме искали, като символ на женската сила, интелект и образованост през възрожденската епоха. На първата ни среща дойдоха повече от десет човека, не познавахме никой от тях, и всички казваха едно и също: „Винаги сме искали да има читателски клуб в Шумен! Толкова е хубаво, че най-после се случва“. А когато много хора искат нещо, представят си какво е да го има, каква промяна ще донесе в живота им, по силата на вселенските закони то неизбежно се случва. Това е скритата енергия, която движи Читателски клуб „Баба Райна“ – споделеното желание да го има.
От каква възрастова група са клубните членове? Какъв е подходът ти за привличане на младата читателска аудитория?
Най-младият ни член беше на 18 години, днес е вече на 20. Най-възрастният ни член е на 81 години. Намирам този възрастов диапазон за чудесен, но мисля, че можем още да смъкнем долната граница.
Старите четат, младите – не, доколко е вярно това клише?
Хората в България четат. И стари, и млади. Или поне такива хора срещам аз. Възможно е статистиката да ме обори и коя сам аз, че да споря с нея, но отвъд числата, у хората остава желанието да попаднат на добра книга и вдъхновяваща история, които да ги развълнуват. И винаги са готови за това. Ако им го предложим, ако направим срещата възможна, ще разберем, че всъщност хората са изкушени да четат.
Как се приема съвременната българска литература от шуменските читатели, кои са авторите, около които се въртят дискусиите ви?
Преди да започнем нашите срещи, да си призная, аз нямах много широк поглед към съвременната българска литература. Имах свои любими автори, но трудно се решавах да експериментирам. Днес мога смело да кажа, че познавам много повече и различни жанрово български автори. Например по предложение на най-младия ни член един от първите ни гости беше Симона Панова с нейната фентъзи трилогия „Змей закрилник“. Влюбих се в нейния Видин от пръв поглед, напълно неочаквано за мен. Никога не съм била там, но се усеща все едно съм била много пъти. Интересното е, че някои от по-възрастните ни членове имаха съпротива към жанра, но след срещата със Симона се превърнаха в най-големите й почитатели.
Какво те ръководи при подбора на гостуващите автори?
След като направихме няколко срещи на клуба и се опознахме, разбрахме, че харесваме много различни стилово и жанрово автори. Въпреки това си помислих, че би било чудесно не само да си говорим за книги, а да можем да се срещнем с авторите. Явно съм визуализирала много силно желанието си, защото на следващия ден една дама, автор на няколко книги, се свърза с нас, за да попита бихме ли искали да организираме среща с нея. Едното събитие водеше към друго, без никаква предварителна подготовка или планиране. На наша среща членка на клуба предложи да поканим нейния любим автор, Николай Терзийски, а аз тъкмо си бях поръчала неговата „Родиния“. Ники дойде и говори не само за собствените си книги, а и за тези, на които е редактор, и сподели много топли думи за двамата автори. Така веднага ни се прииска да прочетем „Месечината, огромна като тиква“ на Боян Йорданов и „Отвъд спирка „Съвършена“ на Георги Геров. И двамата приеха поканата ни да гостуват при нас, а с тях започнахме традицията да правим на нашите срещи и включване от редактора с кратко видео послание към гостуващия автор. Това носи съвсем различен контекст в разговора, допълва и обогатява срещата. Много ми харесва, когато на срещата може да присъства и илюстраторът, както се случи с Марин Трошанов и Веселин Чакъров, автора и илюстратора на „Ламя ЕООД“. Веско допълни разговора със собственото си разбиране на героите, как той ги е видял като художник, за да ги нарисува след това и образите им да достигнат до нас, видени през неговите очи. За мен беше изключително вълнуваща и срещата ни с Дияна Нанева, художник и илюстратор на юбилейното издание на „Ян Бибиян“, излязло по повод 140 години от рождението на Елин Пелин. Илюстрациите на Дияна са толкова въздействащи, че дори и аз, когато прочетох книгата може би за трети път на доста далечна от детската възраст, останах омагьосана. Дияна донесе в Шумен оригиналните акварелни илюстрации, за да ни ги покаже на живо, и сподели, че го прави за пръв път. Беше вълшебно! А най-хубаво при срещите с чуждестранни автори е когато присъства преводачът. Рада Ганкова ни гостува два пъти, с авторите на романите „Морската градина“ и „Шепотът на пчелите“. Рада привнесе съвсем различно разбиране на текста през собствения си поглед на преводач, разказа смешни случки от работата й по преводите и донесе толкова много колорит и светлина, че ни се иска да направим отделна среща с нея, посветена на работата на преводача.
Има ли автор, който остави трайна следа с присъствието си? Кое представяне ще помниш винаги?
За мен всяка среща е лично преживяване, и когато ме питат защо влагам време и усилия, винаги отговарям, че го правя от чист егоизъм. Правя го за себе си. Освен това съм безотговорна – не се подготвям предварително за срещата с въпроси или сценарии, оставям разговорът да се случи от само себе си. После дълго го нося с мен, в ежедневните неща, които правя. С някои автори разговорът започва много преди срещата. С Евгения Динева даже за малко да пропуснем представянето на „Калава“, така се бяхме заговорили на една пейка. Но може би срещата със Софи Бехерано де Голдбърг беше едно от най-силните ни случвания. Не като литературна среща, а като нещо дълбоко човешко и дължимо. Бащата на Софи е живял в България през ранното си детство, но един ден животът му се обръща и той и семейството му трябва да се борят, за да оцелеят през годините на Втората световна война. От неговите спомени се ражда романът на Софи „Морската градина“. Когато научих за предстоящото му публикуване, се обадих в издателството, за да поканя Софи в Шумен и за огромна моя изненада тя прие. Тогава не знаех, че бащата на Софи е бил спасен в един чифлик, наблизо до Шумен, където е живял месеци заедно с майка си. Пътувайки за нашата среща в Шумен, Софи мина по стъпките на своя баща, малкия Алберто, за пръв път през живота си. Пристигайки при нас, тя се обърна към хората в залата с думите от предговора на романа: „Аз съм дъщеря на спасения, а вие сте синове и дъщери на спасителите. Сякаш безкрайният път на миналото ще се срещне с настоящето. В продължение на много години си представях как ще мога да ви погледна в очите и да изразя най-дълбоката ни благодарност“. Благодарността разширява кръга на доброто и ни прави съпричастни. Както самата Софи пише, тя говори с гласа на няколко поколения. На своите баба и дядо, на своя баща, на своите три деца и на техните общо девет деца. Едно от тези внучета се казва Наталия. И една от моите баби се казва София. Този глас ни свързва отново със себе си и с всички хора, живели някога, а дори и с тези, на които им предстои да се родят.
Освен писателите, които гостуват в Шумен и книжните премиери, каква друга дейност развива клубът?
Във времена на изкуствен интелект мисля, че е важно да откриваме и работим за връзките между нас, хората. Затова освен литературни срещи, правим и други събития, в които търсим свързване през други изкуства. Прекрасна беше срещата ни с актрисата Пламена Гетова, с която си говорихме за литературата през театъра и киното, за филма й „Денят, в който тя ще се роди“ по разказ на Йорданка Белева и любимите й роли в театъра. Това е един по-различен поглед, който има смисъл за четящия човек.
Важна ли е литературната децентрализация? Остават ли все така в медийна сянка събитията извън столицата? Как може да бъде променено това?
Тук отново става дума за свързване – като обратното на отделеност и самостоятелност. Не е толкова важно къде живеем, колко далеч сме или колко важни и самостойни сме, а искаме ли да бъдем свързани с другите. И ако искаме, какво правим, за да се случи това? Ако искам да има литературни събития там, където съм, значи трябва да направя така, че да се случат, и да търся съмишленици. От това мое лично осъзнаване започна нашето приятелство с РБ „Пенчо Славейков“ – гр. Варна, което е много специално и ценно за нас. След като се свързахме с тях и направихме заедно няколко срещи в Шумен и Варна, те ни поканиха за свой партньор в техния литературен фестивал „Литературен прожектор“. Програмата на фестивала изследва литературата като жива и променяща се форма през призмата на различните изкуства и този подход много силно резонира с мен. Фестивалът беше на изключително ниво и очаквам с нетърпение следващите му издания. Мисля, че това е пътят – през споделяне и свързване с другите.
Интервю на ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
