Нобеловата лауреатка говори за студентските протести и за решението си да публикува дневниците си десетилетия след написването им
Ани Ерно с копие от книгата си „Мястото“, 1984 г.
Ани Ерно винаги е изглеждала едновременно изпреварила времето си и напълно в крак с него. Авторката на повече от двадесет безпощадно лични книги, сред които и покъртителни свидетелства за аборта, който извършва в началото на 60-те години, когато той все още е незаконен, става през 2022 г. първата французойка, удостоена с Нобеловата награда за литература – само няколко месеца след като Върховният съд на САЩ отменя решението по делото Роу срещу Уейд[1]. В продължение на десетилетия Ерно изследва срама, породен от класовата принадлежност, чрез внимателно вглеждане в живота на родителите си; описва всепоглъщащата сила на романтичната обсебеност; запечатва мимолетни срещи в супермаркети и влакове в парижките предградия.
Книгата ѝ „Мястото“ от 1983 г. поставя началото на характерния ѝ творчески метод: разкопаване на личната история без сантименталност и стилистични украшения, в опит да бъдат уловени както реалността на преживяното, така и настоящият момент, от който споменът се връща към него. С „Годините“ от 2008 г., чийто английски превод впоследствие е номиниран за Международната награда „Ман Букър“ през 2019 г., тя създава още една новаторска форма – полифоничен мемоар, който е едновременно личен и колективен портрет на следвоенното поколение, към което принадлежи. „Момичешка памет“ (2016) е своеобразна равносметка преди движението #MeToo за травматичното първо сексуално преживяване на авторката, когато е на осемнайсет години, и за непреодолимото разстояние между момичето, което е била, и разказвачката, в която се е превърнала. Сега на английски излиза Writing, the Other Life – сборник с писма, интервюта, непубликувани досега дневници и есета, посветени на литературния и политическия ѝ принос.
На 86 години писателката все още има „много неща за писане“, казва ми тя на френски. Познаващите Ерно – активистка и бивша учителка – едва ли ще се изненадат, че тя следи отблизо студентските протести. Разговаряме по телефона през октомври, когато студентите, протестиращи срещу недофинансирането на образованието, се обединяват със синдикатите и с движението на популистки настроените работници от селските райони, известно като „Жълтите жилетки“, в предимно мирни демонстрации срещу правителствените мерки за бюджетни икономии. След като обаче размирици нанасят щети на магазини и жилищни квартали из цяла Франция, властите отвръщат с репресии и полицейски час. „Потъпкват правото ни на протест“, казва Ерно. От дома си в Сержи, предградие на Париж, тя коментира действията на полицията срещу протестиращите, състоянието на движението #MeToo след случая с Жизел Пелико, надеждите и опасенията си шест месеца преди президентски избори с огромен залог, както и причините да подхожда към всяка своя книга така, сякаш ще бъде последната.
Какво според вас дължи държавата на студентите в този момент?
На първо място, те трябва да бъдат чути. Правителството не проявява никакво разбиране за онова, което се случва сред младите хора, нито осъзнава мащаба му. Така е от години, но при президента Макрон това отношение се проявява още по-отчетливо. Щом фермерите предприемат и най-малкото действие, незабавно ги приемат в Елисейския дворец. От икономическа гледна точка фермерите имат значителна тежест, докато младите хора сякаш не означават нищо за икономиката – поне на пръв поглед. На президента Макрон му трябваше повече от месец, за да се срещне най-сетне със студентите, участващи в движението. Това е дълбоко потискащо. Цялата радост и зрелост, които тези гимназисти проявиха, бяха пометени. Остава впечатлението за една застаряваща страна, която се интересува единствено от богатите и изобщо не се грижи за собствените си жизнени сили. Може да звуча много гневно, но всъщност изпитвам най-вече тревога и тъга.
Синдикатите и „Жълтите жилетки“ вече излязоха на улицата заедно със студентите. Какво означава за вас тази гледка – работническата класа и младите хора рамо до рамо?
Мисля, че това е всичко, на което човек би могъл да се надява, и нещо, което не успя да се случи по време на студентските протести през 1968 г., когато работниците бяха от едната страна, а студентите – от другата. Тогава огромното мнозинство от студентите произхождаше от буржоазни семейства, докато днес имаме съвсем различно поколение, с много по-разнообразен социален произход. Затова можем да се надяваме на истинско сближаване между интересите на работещите хора и на младите, които все още учат и са изправени пред огромна несигурност относно бъдещето си.
Полицията на моменти реагира доста жестоко на протестите.
Най-силно ме порази това, че дълбоко в себе си не бях изненадана от реакцията ѝ. Запитах се как е възможно да мисля така, след като през 1986 г., когато Малик Усекен е пребит до смърт от полицаи, полицейското насилие е било категорично осъдено. А днес то се е превърнало в нещо всекидневно. Крайнодясната партия „Национален сбор“ има сериозно влияние сред полицейските сили. В тях има хора с расистки възгледи, които проявяват малко или никакво съчувствие към човешкото страдание изобщо. Но особено потресаващо е, че насилието е насочено срещу съвсем млади хора.
Не може да се изключи сред протестиращите да има и провокатори – casseurs, както ги наричат на френски. Това е забележително определение, защото става дума за хора. Кои са те? Именно този въпрос никой не задава. Отнасят се към тях като към някаква загадъчна, насилствена група, която краде и троши. Ала след размириците от 17 октомври видяхме, че сред тях, съвсем естествено, има безработни, както и хора, живеещи малко встрани от обществото. Но всички те принадлежат към една и съща страна. Трябва да се задават въпроси за това. Вместо това – само репресии, репресии, репресии.
Това е опасен път, по който човек лесно може да се подхлъзне. Вече не можем да говорим за демократична държава. Демокрация няма. Смятам, че останалият свят, Европа и дори Съединените щати са потресени и възмутени. Става дума за такава степен на жестокост, че ще стигна дотам да я нарека – фашистки метод.
Отдавна сте политически ангажиран писател. Възприемате ли активизма си като личен избор, или като отговорност? Промени ли се нещо след Нобеловата награда?
Политическата ми ангажираност е продължение на писането. Когато пиша, изпитвам чувство за отговорност, което означава преди всичко да не мамя самата себе си. Става дума за истината: истината на формата, истината на написаното.
След Нобеловата награда нещата се промениха в смисъл, че съм много повече под светлините на прожекторите и често търсят мнението ми. Подписвам публицистични текстове, с чиито позиции съм съгласна – например по въпроса за Палестина. Ангажиментът ми към Газа има дълга история. През 1967 г., по време на Шестдневната война, осъзнах, че Израел е колонизаторска държава. Преди това споделях общоприетото разбиране за Израел като територия, предоставена като компенсация.
От повече от десетилетие съм ангажирана и с партията „Непокорна Франция“ (La France insoumise), основана от кандидата за президент Жан-Люк Меланшон. Направила съм съзнателен избор – знам каква промяна искам да видя във Франция днес и за кого искам тя да бъде осъществена.
Да преминем към новата ви книга. Откъсите от дневниците в Writing, the Other Life съдържат обещанието, което сте си дали на двайсетгодишна възраст: „Ще пиша, за да отмъстя за моя народ“. Смятате ли, че сте изпълнили това обещание?
Може би. Мисля, че когато съм била на двайсет, съм имала предвид следното: човек като мен, роден в моята среда – в работническо семейство, в бедност, без достъп до официалната култура и така нататък, – може и трябва да свидетелства. Но тогава всъщност не съм знаела как да го направя. Имам усещането, че не съм писала единствено за себе си. Разбира се, писането е нещо дълбоко лично за мен; липсва ми, когато не мога да пиша. Но целта ми никога не е била да изтъквам някаква уникална, неповторима личност. Интересува ме онова общо и колективно измерение, което съществува във всеки отделен човек.
В книгата проследяваме и историята на вашите произведения в процеса на тяхното създаване и виждаме трудностите, които съпътстват работата ви – особено в случая с „Годините“, върху което сте работили повече от две десетилетия. Какво ви накара да продължите?
Продължаването беше вътрешна необходимост, нещо, за което се чувствах длъжна. Най-големият проблем при „Годините“ беше да намеря подходящата форма, да разбера как едновременно да предам историята и собствената си история. Прологът, който започва с думите „образите ще изчезнат“, е написан през 1985 г., когато замисълът на книгата все още е бил съвсем неясен. А после, в следващия раздел, когато се появявам на света като малко момиче, нахлуват всички тези гласове – гласовете на семейството, но и гласовете в кафенето и бакалията на родителите ми. В крайна сметка за мен именно това е миналото. В този момент аз съм изцяло потопена в колективното.
Доставя ли ви удоволствие да споделяте дневниците си с читателите?
Вярвам, че всичко трябва по някакъв начин да бъде споделено, абсолютно всичко. Всички тези текстове са свидетелства – за едно съзнание, за един процес на изследване. В много от книгите си споделям мислите си в самия процес на писане, описвам какво се случва и как реагирам на него.
Пишете романи, определяни като „автосоциобиографични“, в които фактите не се фикционализират. Въпреки това често ви наричат „кралицата на автофикцията“, макар самата вие да сте казвали, че това определение не ви допада.
Във Франция вече почти не говорим за автофикция. Говорим за книги и толкова. Има романи, а има и произведения, които не са романи – към втората категория принадлежат и моите книги, и тези на Едуар Луи. Съществува такава разлика и тя означава, че е възможно да се експериментира с формата – както правим Луи и аз. Изпитвам дълбока привързаност към реалността. Не само към фактите, но и към реалността на самото изследване, което предприемам. В „Момичешка памет“ например става дума за реалността на едно изнасилване, преживяно от мен на осемнайсет години. В известен смисъл се опитвам да стигна до същността на това преживяване, да разбера какво означава то в действителност. Затова разграничавам две фигури: тя – осемнайсетгодишното момиче, и аз – разказвачката, която по време на писането е на седемдесет и три или седемдесет и четири години. Това също е част от истината.
В книгата преживяното е представено по-нееднозначно, отколкото днес го определяте – като изнасилване. Едва наскоро ли стигнахте до това осъзнаване?
Сложността идва именно оттам, че когато пиша, искам да се върна към преживяното. За осемнайсетгодишното момиче, което съм била през 1958 г., случилото се изобщо не е било изнасилване. Тогава под изнасилване се е разбирало някой да те нападне изненадващо в гръб и накрая да се предадеш, защото той е по-силен от теб. Но в представите, които съм имала по онова време, случилото се очевидно не е било такова. Едно момче ме съблазнява и аз се оставям да бъда съблазнена. Всичко става напълно неочаквано и дълбоко в себе си смятам, че вината е моя, защото не съм разбрала какво иска той. Болезнено е да го кажа, но така възприемам собственото си поведение.
След това идва нещо, което се случва по-често, отколкото хората си представят: привързаността, желанието, което изпитваш към самия човек, който ти се е наложил насила. Прочела съм немалко свидетелства за подобни преживявания в рамките на движението #MeToo. Работата е там, че нещата съвсем не са прости. За онзи, който господства, всичко е просто – много по-просто, отколкото за неговата жертва.
Как оценявате състоянието на движението #MeToo след случая с Жизел Пелико?
Смятам, че този случай има решаващо значение за промяната в общественото съзнание във Франция – промяна, която далеч надхвърля рамките на движението #MeToo. Невероятно е, че процесът беше публичен и че самата Пелико пожела това. Делото беше проследено от огромен брой хора и оказа дълбоко въздействие върху обществото. Всички обвиняеми са мъже. Те не са чудовища. Вероятно в собствените си представи не са извършвали онова, което биха нарекли изнасилване. Всичко, което сега се разкрива и излиза наяве, е от огромно значение. Изключително важно е тези въпроси да получават публичност в най-добрия смисъл на думата, така че когато една жена бъде нападната от мъж, когото познава, да знае дълбоко в себе си, че не е сама и че има сили да проговори. Струва ми се, че това разбиране действително е пуснало корени сред по-младите поколения.
Написах „Момичешка памет“ преди появата на движението #MeToo. Една от многото причини да отлагам толкова дълго написването на тази книга беше страхът как да разкажа историята, без читателите да ме заклеймят – по-конкретно, без да решат, че „сама си го е търсила“. Съществуваше цял разказ, според който жената винаги е виновна, че не е успяла да се опази. Тя беше идеалният виновник. И това действително се промени.
Докато четях бележниците ви, ме порази и привидно необикновената ви памет, която самата вие сте нарекли „паметта на стигматизирания“. Страхувате ли се от забравата – било то лична, било обществена?
Когато човек носи спомени за унижение, за срам, всичко това оставя много дълбока следа. Споменът се вкоренява в паметта. Сещам се за един пример. Намирам се с една книжарка. Току-що съм участвала в събитие в нейната книжарница и след това отиваме в чайна. Масата ни все още не е разтребена. Сервитьорката се приближава към нас, държи се съвсем любезно, но книжарката прави жест и ѝ казва с рязък тон: „Моля, разтребете масата“. Аз веднага се поставям на мястото на сервитьорката, а не на книжарката.
Що се отнася до забравянето, нека кажем, че вече помня датите по-трудно, отколкото преди, и това ме натъжава, защото датите позволяват да подреждаме около тях много други неща. Но разбира се, това, от което се страхувам, е пълната загуба на паметта вследствие на болестта на Алцхаймер. Всеки човек, който остарява, познава този страх.
Епиграфът от Жан Жьоне в „Мястото“ – книгата ви за живота и смъртта на баща ви – гласи, че „писането е последното убежище на предателите“. Възприемате ли положението си на човек, напуснал собствената си класа, като предателство?
За първи път се сблъсках с тази представа за предателството, когато работех като учителка. Преподавах в тъй наречените трудни класове, чиито ученици произхождаха от работнически семейства. Исках да им предам знанията си, но същевременно чувствах, че съм се озовала „от другата страна“. Изпитвах силно усещане, че съм преминала от един свят в друг. Външно може би съм изглеждала като човек, който е постигнал нещо, но в действителност детството и юношеството ми са били същите като техните. И до днес се чувствам крайно неудобно в онова, което наричаме светско общество – в този лъскав, привилегирован свят, който избягвам, доколкото мога. Принадлежа към литературната среда, но не и към нейния висш, елитарен кръг.
Казвали сте, че може би нямаше да напишете романите си, ако не бяхте преподавали френска литература на млади хора. Какво означаваше преподаването за вашето писане?
Преподаването ме принуди да се изправя пред въпроса коя съм била някога – пред собствените си маниери, начина си на говорене и всичко останало. В класа ми имаше единайсетгодишно момиче от работническо семейство, което се справяше изключително добре с френската литература, но не умееше да говори. Веднага се разпознах в него. Когато преминах към висшето образование, преподавах задочно, чрез Националния център за дистанционно обучение. Бях избрала френската автобиография за своя академична специалност и колкото повече я преподавах, толкова по-дълбоко се убеждавах в значението ѝ.
Живеете в Сержи, предградие на Париж, от 1975 г., когато градът все още е бил съвсем нов като планирано селище. Казвали сте, че сте избрали именно него, защото в него липсват символите на властта, характерни за по-старите градове. Доколко животът ви в Сержи и решението да останете там са начин да отстоявате позицията си на аутсайдер?
Когато посещаваме старите градове, и най-вече Париж, веднага става ясно, че там съществува цяла история – и това не е историята на бедните. Домовете, в които са живели бедните, неизменно са изчезнали – било в Париж, било в провинцията, докато буржоазните къщи продължават да стоят. Разбира се, и в Сержи има кметство и полицейски участък, които са средоточия на властта. Полицейският участък, където съм придружавала мигранти, търсещи легален статут, се усеща като място с огромна власт. Властта непрекъснато се изгражда и възпроизвежда. Именно това е проблемът. Животът ми тук, разбира се, има политическо измерение. Но същевременно живея в къща с градина в най-старата част на селището, а не сред огромните жилищни комплекси. Така че да, в това има и нещо като манифест. Привързана съм към този дом и по други причини: тук израснаха децата ми, тук майка ми прекарваше много време, тук преживях любовните си връзки. Това е място, наситено с историята на собствения ми живот. Дойдох тук на трийсет и пет години, а сега съм на осемдесет и шест. Прекарала съм много повече време в този „нов град“, който вече отдавна не е нов, отколкото в Нормандия, откъдето си тръгнах, когато бях на двайсет и четири години.
Наскоро казахте в едно френско радиопредаване, че не понасяте особено добре Нобеловата награда.
Така е. На първо място, тя никога не е била моя мечта. Всеки път, когато някой получеше Нобелова награда, си мислех: „Горкият човек. Сега трябва да ходи в Стокхолм, да произнася речи и всичко останало“. До последния момент останах изненадана, въпреки слуховете. Да получа наградата, беше все едно да попадна на друга планета. Това предизвика огромен разрив в живота ми – започвайки с пътуването до Стокхолм и цялата церемония. Първоначално тази институция не е създадена за жени. Изисква се да носиш дълга вечерна рокля. Това е ритуал на властта, чиято помпозност е напълно остаряла. Намеренията на Алфред Нобел са били благородни. Но всичко, което идва след наградата – планините от писма, безкрайните молби и очаквания, се превръща в бреме.
Как съчетавате успеха си в литературния истаблишмънт с произхода си?
Нека добавя още, че във Франция Нобеловата ми награда беше посрещната с много оспорвания. Тъй като дотогава наградата във Франция винаги е била присъждана на мъже, самият факт, че съм жена, вече ме правеше, в очите на мнозина, недостойна за нея. Франция е страна, в която литературата не се приспособява към духа на настоящия век така, както това се случва в Съединените щати. Една от причините са институции като Френската академия, която допуска жени едва през 1980 г.
Преди да публикувам „Годините“, критиците често ме нападаха с аргумента, че написаното от мен не било „литература“. А самото понятие „литература“ е конструкт, очертаващ граници на изключване и принадлежност. След това бях нападната в едно голямо радиопредаване, водено от Ален Финкелкрот, станал особено известен с острото си противопоставяне на исляма, и журналиста Пиер Асулин. Те подлагаха Нобеловата ми награда на критика и в един момент ме обявиха за антисемитка заради подкрепата ми за бойкот на израелските стоки след идването на Нетаняху на власт и заради петиция срещу поканата към Нетаняху да посети Париж. Най-болезнено за мен беше, че на практика задаваха въпроса: „Откъде произлиза този антисемитизъм у нея?“, а после предлагаха да потърсим отговора в кафенето на родителите ми. Това беше напълно безпочвена, злонамерена забележка, която внушаваше, че едно работническо кафене по природа е антисемитско. През последните три години това се превърна в най-лесния начин да заклеймиш някого.
Когато бях подложена на тези нападки, си помислих, че най-малкото съм понесла нещо от името на хората, които представлявам. А това, което намирах за действително прекрасно и дълбоко трогателно, беше да чувам толкова много мъже и жени да казват: „Сякаш ние спечелихме Нобеловата награда“. Понякога, когато съм потисната, си спомням тези думи и си казвам: е, може би получаването на Нобеловата награда е било форма на саможертва. [Смее се.]
Казвали сте, че пишете повечето си книги така, сякаш ще бъдат последните ви. За какво ви остава да пишете?
Напълно съзнавам, че книгата, върху която работя от известно време, е последната ми. Мисля, че човек трябва да подхожда към работата си именно с тази нагласа, за да вложи в нея всичко – цялата си енергия.
Можете ли да споделите нещо повече?
Темата е донякъде политически некоректна в сегашния климат. Не мога да кажа нищо повече. Когато пишеш, не пишеш единствено за настоящата епоха. Не бива да позволяваш да бъдеш възпиран от мисълта, че точно сега не е подходящият момент да говориш за дадена тема.
Още един последен, съвсем малък въпрос – всъщност голям. С какво се гордеете най-много?
С това, че съм написала книги, които може би са променили света поне малко. Света на жените, света на потиснатите.
Интервю на ДЖАСМИН ВОЙДАНИ
Превод от английски: НИНА СТОЯНОВА
Източник: vulture.com, 27.10.2026
[1] „Роу срещу Уейд“ (Roe v. Wade) е знаково решение на Върховния съд на САЩ от 22 януари 1973 г., с което съдът постановява, че конституционното право на личен живот, защитено от Четиринадесетата поправка, обхваща и правото на жената да прекъсне бременността си. Делото е заведено от Норма Маккорви, известна под псевдонима Джейн Роу, срещу Хенри Уейд, окръжен прокурор в Далас, Тексас, в защита на правото ѝ на аборт. Решението отменя действащата в Тексас почти пълна забрана на абортите и на практика ограничава възможността отделните щати да ги забраняват. През юни 2022 г. Върховният съд отменя този прецедент с решението по делото Dobbs v. Jackson Women’s Health Organization, с което оставя регулирането на абортите в правомощията на отделните щати. – Б. пр.