Петър Денчев
(откъс) Снимка Паоло Белони
Още от дете имах този странен навик. Вместо да харесвам приказките за успеха, онези лъскави разкази, в които накрая всичко се нарежда, аз се впечатлявах от историите за краха и падението. Успехът винаги ми е звучал като рекламно изречение, като избелял от слънцето лозунг, опънат върху някоя фасада. Хората обичаха успеха, аз го ненавиждах. Катастрофата, обратното, винаги ми говореше с човешки глас. Тя ме съблазняваше истински. Обгръщаше ме с позната топлина. Затова и 90-те години ми бяха толкова любопитни. Не бях носталгичен. Бях гладен. Гладен за трагедия. Не ставаше дума за романтичната трагедия, за театралното падение с музика и красиви сцени, а за истинското разпадане; без никакви инструкции как да оцелееш и без морална поука. Последното десетилетие на двадесети век не беше за мен някаква отминала епоха. Беше лабораторията на разрухата. […]
Затова приех семейната история на Марио толкова присърце. В началото не наричах това, което изпитвах, влечение към катастрофата. Казвах му просто любопитство. Днес го наричам глад за трагичното, което днешният медиен свят ни е отнел. Поне на мен. Медиите не допускат трагедията да се случи като непоносимо, мълчаливо събитие. Там важен е форматът. Случай, история, скандал, клип, пост, анализ, реакция, морална присъда на бързи обороти. Истинският драматизъм оставаше скрит. Крахът ми даваше онова, което в собствения ми живот липсваше отрано: ясната причина, дълбоката вина и драматичната развръзка. Може би затова бях толкова привлечен от терапията като професионална дейност. Виждах я като опит да върна на онова, което някога се е случило, неговата тежест, да върна на думите тяхната цена. Да потъна в нещастието. Колко мъжествено занимание, а? Баща ми умря в една особена възраст за мен, когато бях едновременно твърде малък, за да разбера какво точно се случва, и вече достатъчно голям, за да разбера механиката на липсата. Светът не предупреждава. Нещата просто се случват. […]
И после дойде Марио, който носеше това трагично усещане, което толкова много ми липсваше. И то не някакво нарочно опаковано трагично усещане, разказано, за да ми се хареса; а трагично, останало в суровата му, неприятна, лепкава телесност. Не можеше да се отлепи от трагедията. Беше човек, израснал в театъра на катастрофата, в който êðàÿò не е някаква отвлечена метафора, а е истинската възможност. Седеше изправен срещу всичките стихии, когато мнозина се бяха опитвали да го заблуждават, да замъгляват възприятията му за истината и справедливостта. Затова и понякога играеше тази роля на щастливия човек. Щастието или поне опитът да го постигне беше онзи мъчителен опит да проиграе съдбата си по някакъв друг начин. Но отвъд това в него нямаше никаква фалшива позитивност. Това беше истинска катастрофа с жертви и рани, които не зарастваха. Марио ми даде всичко това, което се разгръща по-надолу в моите бележки. Трагедията като миризми. Миризмите на евтин алкохол, на пот, на сълзи, на мъжка ярост и женска умора. Трагедията като картини и осезания. На разпад, мъка и невъзможност. И аз почти се слях с него.
[…]
*
Щом усетите как страхът ви хваща за гърлото, със сигурност ще искате да помислите и за милите си същества – деца и съпруги. Погледнете ги в очите и не им казвайте лъжите, които всекидневно досега сте изричали. Отворете устите си и кажете истината. И тук понякога нещата отивали в правилната посока. Марио знаел наизуст целия репертоар на баща си, тъй като участвал като асистент, облечен в червен латексов костюм и островърха шапка с широка периферия. Бил един истински малък маг, с нарисувани едри черни и червени сълзи по лицето. На някои от празненствата хората изпадали в умиление, разплаквали се, къде под влияние на алкохола, къде заради желанието да изговорят нещата, които са премълчавали, и се обяснявали в любов пред половинките си. Сополите им потичали, сред задушевната миризма на цигари и евтин алкохол настъпвала суматоха от сълзите и разкривените им лигави усти. Друг път обаче, особено в по-големи компании, настъпвали епични обрати. Някой изкрещявал: обичам Моника! Искам да спя пак с Елена!
Преди баща му да изрече последните, финалните думи от малкото представление, което били подготвили, настъпвало или притеснено мълчание, или физическа саморазправа между съпрузи, приятели и гаджета. Тогава хората все още носели сковаността на миналото и рядко изричали истината с гръмки фрази, възпитанието ги карало да бъдат почтителни. Докато ставали свидетели на малкото представление на Марио и баща му те вече сваляли своите задръжки, забравяли, че имат деца, болни роднини, че нямат работа и пари; че не знаят утре ще имат ли какво да ядат, и скачали от възторг, страх и недоумение. Хората били вдървени, почти вцепенени, но щом ни видеха, започвали да се отпускат и да говорят каквото им се иска. Казваше Марио. Бръщолевеха всякакви глупости. За секс, за пари, за тайни и предателства. За неосъществените им мечти. За конспирации и заговори. Как искат да видят някакви места по света и да покажат на този свят, че струват нещо.
Синът и баща му били като ракия скоросмъртница на селска сватба. Светът бил млад и неопитен. Всички, които плащали на тях двамата – халдейския жрец и малкото момче-маг, се опиянявали от страха. Страхът бил техният наркотик. Влизал в кръвта им, възпалявал мозъците им и ги превръщал в неконтролируеми животни. Не им позволявал да забравят, че са живи. Не знам какво им ставаше, но в момента, в който баща ми започнеше да реди онези думи, те полудяваха. Първо заплакваха мъжете, после жените. Някои крещяха като обезумели. Марио най-много се удивляваше, от дистанцията на времето, че тези хора не се страхуваха толкова от уличните престрелки и политическите митинги, на които полицаите бият, колкото от въображаемия край на света. Казват, че който бил преживял тези години, можел да преживее всичко.
Бащата на Марио беше изпреварил всички шарлатани. Беше врачките, както и онези с финансовите пирамиди, чейнчаджиите, продавачите на хероин, бляскавите вносители на автомобили втора ръка от Италия, прекупвачите на югославски бензин и продавачите на турски кожени якета, докарани след екскурзия до Одрин или Истанбул. Никой не смеел да каже на Марио, че баща му е смотан. Всички знаели, че Марио му помага, за да докарат края на света, и славата им бързо се разпространила из цяла София. Дори когато вече бил в гимназията и трябвало да напуснат къщата, в която живеели, някои деца все още си спомняли, че баща му е бил онзи, който докарваше края на света.
*
Искам да погреба татко на село. Казал веднъж един мъж, чийто баща залинявал в съседната стая, докато той празнувал края на света с Марио, баща му и жена си. Тези думи се врязали в съзнанието на Марио. Никога не успял да ги забрави. Бях мераклийка на Тошко. Добавила жена му. Тогава мъжът замахнал със стъклената ракиена чаша, тя се откъснала от ръката му и се разбила в зелената стена, оставяйки малки пръски по боята и разпръсквайки дребни стъкла навсякъде наоколо.Кой е тоя, бе? Крещял мъжът. Кой е тоя, бе? Повторял мъжът неумолимо в ревността си. Жената плачела и му повтаряла, че той въобще не го познава, а и да го познава: какво значение има!? Тази схватка, по думите на Марио, продължила, докато и двамата не се сринали на пода, прегърнати, разплакани и разлигавени от гроздовата ракия и емоциите. Били много повече от близки, били едно цяло и разменените лиги били истинското свидетелство, че любовта не е само възвишена, тя е и долна, и низка, и все пак е любов. Дали той наистина щял да погребе баща си на село, Марио никога не успял да разбере. Накрая мъжът извадил от портфейла си десет банкноти по 2000 лева и ги подал на баща му, който сръчно ги прибирал в джоба на ризата си.[…]
*
Цялото семейство на Марио живеело в центъра на София, на улица „Иван Вазов“. Къщата била огромна. Стените били мръсни, покривът течал, парно никога не е имало. В една от стаите, където спели Марио и брат му, имало акумулираща печка, върху която лежали през дългите зимни вечери, наблюдавайки през прозореца какво става на улицата; а после баща им, този древен жрец, пренасял загретите им тела в леглата им, когато вече ставало време за сън. Въпреки глупавите ритуали, баща му таял някаква далечна любов в себе си. Сутринта момчета се събуждали с пресъхнали гърла от изсушения въздух, за да ходят на училище. Марио мразел зимата, защото трябвало да облича пуловери и дебели якета, чиито ръкави бързо се омазнявали. Брат му Марко сам не знаел какво мрази; но все пак мразел.
Марио бил кротък, Марко бил буен. Или пък обратното. Понякога Марио губел търпение и започвал да бие най-кротките момчета от своя клас през междучасието. Просто ги смазвал от бой. После отивал спокоен да си купи последната останала кашкавалка от лавката в училището. Обичаше да ми разказва с удоволствие за това. Кашкавалката по правило била мазна, това му харесвало особено. Особено мнооого му харесвало. До ден днешен търсел от тези кашкавалки, но никоя не била толкова мазна и вкусна. Преглъщал я бавно, на големи залъци, докато усети как мазнината успокоява стомашните му сокове. Вкусът нямал значение. Важното е, че мазнината и тестото убивали тревогата и я превръщали в химическа енергия. Главата му тогава се успокоявала. Чувствал се наистина доволен. Това обаче нямало значение. Нищо от това нямало значение за Марио, нито за Марко. Те не били способни да чувстват. Приемали всичко, което виждат, за неизбежно, за даденост; заедно с това никога не си задавали въпроси.
Едва когато майка им изгонила баща им, се появили въпросите. Заедно със страха. Тогава се разхлипали за първи път. Или поне това е бил първият им път, който помнели. Преди това мислели, че всичко, което се случва, е неизбежно. Когато Марио видял как започнали да валят книгите, обувките, панталоните, чорапите, старите списания, старите грамофонни плочи от Балкантон, писмата от казармата и военната книжка на баща му, си помислил, че това може и да не се случва точно така. Може би било преувеличено? Може би си го въобразявал? Може би имало друг начин? Майка му обаче била избрала да го направи. Била взела решението. Целият живот на баща му се сипел през терасата на неравномерни тласъци. После останалите дреболии се разпилявали на стълбите от ръцете на майка му, сякаш не заслужавали да бъдат метнати през балкона. Майка му безжалостно изхвърляла всичко, защото си била наумила, че нищо не трябва да остане. И го крещяла. С пълно гърло. Нищо няма да остане от теб!
Дали ѝ доставяше удоволствие? Питаше се Марио всеки път, когато си спомняше за тази картина. Винаги когато говореше за това, очите му изглеждаха уплашени, широко отворени. Беше убеден, че на майка му ѝ е харесвало. Какво пък? Помисли си той.На хората им харесват къде-къде по-ужасни неща. Въпреки това никога нямаше да забрави това, което е видял. Тази картина се разиграваше в различни варианти, с различна скорост в мислите му. Това не означава, че не е обичал майка си. Напротив. Спомняше си я, защото я обичаше. Дълбоко в себе си знаеше, че продължава да я обича въпреки нейното студено сърце. Може би сърцата понякога могат да чувстват повече или по-малко, кой знае? Не винаги в пълния си обем обаче? Това се беше запитал на седемнадесет. И нямаше отговор, когато го бе напуснало поредното момиче.
Работата бе там, че когато тя изгони баща му, бе последният път, в който беше видял майка си толкова оживена. Такава, категорична, яростна, непоколебима, с изпънатия пръст, сочещ към входната врата. С поглед, избистрен и категоричен, който фиксирал всички виновници за нещастието на нейния живот. След седмица момчетата разбрали за диагнозата на майка си. После Марио открил баща си на една пейка до църквата„Св. Николай Софийски“, доста далеч от тях. Бил нощувал във влажната есен там, на пейката. […]
Когато се върнали у дома, баща им не поискал да се качи при тях. Очите на Марио и Марко се насълзили и двамата се прегърнали. Двете момчета останали дълго вкопчени в тази близост. Никога не повторили тази дълбока и чувствена прегръдка до онази сутрин, когато в София завиха сирените, а те се оказаха заклещени сред многото автомобили в един от тунелите на прохода „Витиня“. Коя симулация завършва с ядрена война? Мислеше си Марио. Кой маниак иска да ни унищожи наистина? Излязоха от колата и започнаха да вървят между останалите автомобили, покрити с дебел пласт фин прах. О, батко. Каза Марко и се вкопчи в него. Всички са мъртви. Каза той и го прегърна още по-силно. Не ме изоставяй. Каза му той и тихо се разплака.
Текстът е откъс от предстоящия роман на Петър Денчев, който се очаква да излезе в началото на 2027 г.