Артур Дрон
Артур Дрон
Артур Дрон (род. 2000 г.) е украински писател и ветеран от руско-украинската война. Завършил е журналистика в Лвивския национален университет „Иван Франко“. От март 2022 г. до юли 2025 г. служи като пехотинец в 125-а отделна бригада на териториалната отбрана на Украйна и участва в бойни действия в Донецка, Харкивска и Запорожка област. През октомври 2024 г. е тежко ранен, а през юли 2025 г. е освободен от военна служба след лечение и рехабилитация. Автор е на поетичните книги „Гуртожиток № 6“ (2020) и „Тут були ми“ (2023), както и на книгата „Гемінґвей нічого не знає“ (2025). Носител е на литературната награда „Юрий Шевельов“.
Стихосбирката „Тут були ми“ („Ние бяхме тук“), откъдето са преведените стихотворения, съдържа творби, написани на фронта, които не са само за войната, а преди всичко за хората, които я преживяват. В нея присъстват войници, майки, съпруги и деца; писма, рисунки, цветя и спомени се превръщат в знаци на обич и на надежда сред разрушението. Книгата говори за отсъствието и смъртта, но и за солидарността, вярата и упоритото човешко присъствие.
„Защо са ни стиховете?“ е послеслов, написан от автора.
Изюмско причастие
„…това е Тялото Ми, което за вас се преломява за опрощение на греховете“
Из текста на Божествената литургия
Това са телата наши,
които за нас се преломяват.
Но никакво опрощение на греховете.
Това са телата наши,
които понякога тъй лесно се преломяват,
когато ги изравят изпод земята.
Тук са нашите гори, а тук – нашите кръстове.
Това са телата,
които се преломяват само за нас.
Сега виждаш добре:
ние сме като твоя син.
Но никакво опрощение на греховете.
Виж:
същите кости излизат навън,
същата кръв и вода.
Но никакво опрощение на греховете.
Слушай:
същият вик, същото мълчание.
Така изглежда
Изюмското причастие.
Тук са нашите гори, а тук – нашите кръстове,
а живите изравят мъртвите и казват:
това са нашите тела, да, това са нашите тела.
Ние толкова приличаме на твоя син.
Това са нашите тела, виж, това са нашите тела.
Отдавна вече сме като твоя син.
Колко тела, виж, колко тела.
Ние сме твоят по-млад син,
който никому
няма да прости това.
Свети Йоан Павел Втори,
в старите безплатни времена,
каза в Лвив:
„Дъждът вали – децата растат“.
Свети Йоан Павел,
аз израснах под този дъжд.
Но сега е такава зима
и всичко изисква такава цена,
че падат
само сняг и войници.
Войниците падат – децата растат.
Войниците падат – децата растат.
1
Войникът коленичи пред жената,
както тя пред своя син,
когато бил дете
и тя му връзвала връзките.
Не гледа жената в очите,
както синът ѝ в детството,
когато се е чувствал виновен.
Войникът казва:
„Ето ти, жено, знамето.
Обичай го.“
2
Тя му дала за из път детската си рисунка.
Шарено цвете
на цяла страница от училищна тетрадка
и надпис:
„Бог ни исбира“.
Нарисувала я преди 15 години,
още нямала седем.
Нито пък той.
Сега си мисли –
смешно е, разбира се, но все пак си мисли –
какво ли би станало,
ако го беше написала без грешка?
3
Преди завръщането на сина ѝ
щъркели ѝ се присънили.
Когато заминал внукът ѝ,
старата си лягала рано
и се събуждала късно.
Сега често идва
на полето.
Стои, гледа.
Сякаш всеки миг ще полети.
Стои, гледа.
Сякаш е голям щъркел,
който не иска
да бъде утешаван.
Трябваше да го видя.
Трябваше да знам,
че наистина е той.
Синовете ме хванаха под мишница,
казах им: „Ще издържа“.
Какво да ви кажа,
спи моят любим.
Вече е посинял,
късно го докараха.
Но знаете ли,
ние пак ще се видим.
Още много годишнини
ще отпразнуваме заедно.
Боже, така чакам вече срещата.
Страх ме е да не престана да вярвам в каквото и да било.
Боже, така чакам вече срещата.
Може ли да се помоля за вас?
Продавачка на цветя
Хризантеми, карамфили.
Тези са най-евтини.
Но рози също
може.
Те са по-пищни.
Докато си изберете,
ще потърся панделка.
Колко да ви дам,
осем?
Десет?
Кой не се е появил
в нашата поезия?
Кой не е влязъл
в писателския процес?
На кого заглавието и биографията
се побират
на един и същи кръст?
Казват, че литературата
са думите и тишината между тях.
В нашата сега
има повече от второто.
Защо са ни стиховете?
1
Дълго време нямах отговор на този въпрос. Казвах, че не знам. След пълномащабното нахлуване спрях да пиша. От седемнайсетгодишен смятах литературата за делото на живота си, мислех, че да бъдеш писател е важно, необходимо и има смисъл. А сега се оказа, че смисъл всъщност няма никакъв. Какво да пишеш, когато изпод развалините изваждат деца? В какъв ред да подредиш думите, за да намалиш болката? Реших, че писането не струва нищо.
Но грешах. Просто беше нужно време, защото за настоящето вече не можеш да пишеш на стария език. Трябваше да го намеря отново. Напълно да изгубиш вяра в писането, да признаеш безпомощността на литературата, да намразиш всички писатели, да забравиш всеки стих. Напълно да се откажеш от езика. И да започнеш отначало.
Да започнем отначало. Сега вече имам отговор. Защо ни е поезия по време на война? Защо все пак пишем стихове, четем ги, споделяме ги един с друг като просфори или като цигари например? Защо понякога трябва да прочетем нещо, за да почувстваме по-силно любовта или омразата например? Защо са ни стихове? За да не бъдем самотни. Разбира се, поезията не се свежда само до това. Тя е и начин да се доближиш до чуждия опит, възможност да прочетеш онова, което сам не смееш да формулираш; тя е път навътре в самия теб и към някой друг. Това е много, но най-важното, сърцевината на нуждата от поезия в страшно време се състои в това, че тя ни прави не толкова самотни. Думите все пак имат значение. Когато са най-необходими, единствено възможни думи. Трябва да си ги казваме един на друг, да ги споделяме като просфори или цигари. Те няма да защитят никого, няма да върнат никого, така е. Няма и да намалят болката. Но могат да ти напомнят, че не си сам и не си сама в това. Болката е много, но и ние сме много. И това е нашата обща болка. Затова, ако изобщо си струва да се пише за нещо по време на война, то нека бъде не за войната, а за хората. Защото определящото не е това, че войната ни сполетя, а това, което тя направи с нас. Когато руснаците нападнаха, ние приехме боя, оказваме съпротива. Страхуваме се и преодоляваме страха. Погребваме и плачем. Обичаме се и се прегръщаме. Тук дойде самото въплъщение на ужаса, но ние бяхме тук. Тук бяхме ние. И никъде няма да си тръгнем оттук.
2
Понякога на фронта ни носят детски писма. В най-тежките времена ги четяхме и си ги предавахме един на друг, споделяхме ги като просфори или цигари. Или като стихове. Всички четяха и никой от нас не беше самотен. Няколко десетки пазя в една от раниците си, а още няколко – в пътната ми Библия. Някои от тях знам наизуст. Както и в истинските стихове, думите в тези писма винаги са единствено възможните. Дори когато са написани с грешки или когато е трудно да ги прочетеш, защото, както изглежда, докато са писали, маркерът се е разтекъл. Писмата, бележките и рисунките са чисто въплъщение на болката и надеждата и имат огромно въздействие върху войниците. Може би без тях нямаше да преживеем онези най-тежки времена. И със сигурност без детските писма нямаше да мога да говоря чрез тази книга така, както мога сега благодарение на тях. Щом думите на децата правят толкова много за мен, тогава и моите думи трябва да направят нещо за тях. Заедно с издателство „Стария Лев“ решихме, че цялата печалба от продажбата на тази книга ще бъде дарявана на благотворителния фонд „Гласовете на децата“. Всеки, който купи книгата, помага на децата, пострадали от войната. Литературата сама по себе си не може да защити или спаси никого – това е така. Но ние можем.
И ние все още сме тук.
Превод от украински: РАЙНА КАМБЕРОВА