Помните ли, когато кината бяха много, а филмите – малко и пристигаха през гъста идеологическа цедка с по година-две закъснение? Подвиквали ли сте умолително „Повече билети?“ пред вратите на разпродадена зала преди прожекцията? Още ли ви боли от закриването на любимите ви салони, или по-лошо – обръщането им на магазини и хотели? Ако да, то вероятно сте отдавнашни участници в съдбата на „Световната кинопанорама“, която в зората на демокрацията се превърна в „Киномания“ и устоя четири десетилетия въпреки недалновидните или направо несъществуващи български културни политики, конкуренцията на стрийминг платформите и варварското нашествие на телефоните срещу големия екран.

Ако пък сте от по-скорошните попълнения в киноманската публика, то сега е моментът да видите какво и как е било. На 12 ноември късометражният филм на Борис Мисирков и Георги Богданов „Киномания: началото“ ще ни даде тази възможност, преди юбилейното издание на фестивала да започне официално с „Див кон девет“ на Мартин Макдона – превъзходна трагикомедия, която уж е разположена в далечни ширини и времена, но прокарва смразяващи паралели с настоящето.

София Лорен и Марчело Мастрояни в „Един особен ден“ (1977) / Кадър от „Слънце, лято и студенти“ (1922), реж. Лау Лаурицен-баща

Сами по себе си

Повечето филми от „Киномания 2026“ имат поне по 3–4 прожекции, та си струва да започнем с няколко събития, които са само по веднъж, а не бива да се пропускат.

Преди сто години зрителите в русенското кино „Олимпия“ присъстват на паметна прожекция концерт: датска романтична комедия, придружена от джаз на живо. На 28 ноември т.г. от 20:00 ч. в „Люмиер“ триото „Братя Владигерови“ ще съпроводи с музика на живо същия ням филм – „Слънце, лято и студенти“, един от десетките с прочутата някога хумористична двойка Крачун и Малчо – и по всичко изглежда, че също ще е славно.

Пак за 28 ноември, но от 16:00 ч., в „Одеон“ е предвиден шедьовърът на Ѐторе Скола „Един особен ден“. Свещените чудовища на италианското кино София Ло̀рен и Марчело Мастрояни нерядко са играли заедно, но никога така впечатляващо, както тук. Денят от заглавието е онзи, в който през 1938 г. Хитлер приключва гостуването си на Мусолини в Италия. Докато по майските улици фашистите скандират с плам в чест на нацистите, в притихнала римска кооперация се разиграва странната, отчаяна среща сблъсък на една презряна от семейството си многодетна домакиня и един презрян от режима интелектуалец...

Агата Туркот в щастливото начало на „Дом добър“ на Смажовски

„Кинотека“ е заглавието на полския раздел в рамките на фестивала: всяка от седемте творби в него ще се прожектира еднократно и безплатно от 19:00 ч. в Дома на киното. Три филма – „Обетована земя“, „Катин“ и „Остатъчни образи“ – представят различни епохи от творчеството на Анджей Вайда, стогодишнината от чието рождение отбелязахме на 6 март. Но може би най-належащ за гледане в подборката (на 15 ноември) е Dom dobry на Войчех Смажовски – друг полски великан, чиито съвременници имаме късмета да сме.

Смажовски често работи с едни и същи актьори и не страни от най-болезнените теми –

създава сложни истории, способни да те превземат отвътре и да те държат с месеци.

Може да се каже, че „Дом добър“ (лош превод и непрехвърлен мост към друг важен филм на автора, Dom zly, познат у нас като „Къщата на злото“) е за домашното насилие, само че така фината му, многослойна тъкан ще бъде несправедливо банализирана. Интелигентна млада жена попада в минираната територия на гаслайтинга и съзнанието ѝ влиза в драматичен конфликт с изопачената от други реалност. В един момент героинята е толкова объркана, че смисълът на вече преживяното и посоката на предстоящото в главата ѝ започват конвулсивно да се променят – Dom dobry възхитително и плашещо изобразява тъкмо това.

Наричат Смажовски „екзорсист на националните демони“, но демоните тук са от най-интернационалните.

За „Страхливец“ дебютантът Еманюел Макия спечели в Кан награда за най-добър актьор / Матилде Арсел в ролята на изстрадалата Мари в „Непозната жена“

Някои от най-обсъжданите

филми с премиера през изтеклата година са – както винаги – в сърцевината на фестивалната програма. И ако от тях трябва да откроя по-специално един, то той ще е „Страхливец“ на Люкас Донт – заради майсторството на екипа и поетичната му мощ, която от калния ад на Първата световна война успява по оригинален начин да извлече нещо сладостно за споделяне. Хуманността, изкуството и свободата като противоотрова срещу цинизма и страха са ни остро необходими сега и винаги.

Апропо за „Страхливец“ вече говорихме в репортаж от Карлови Вари, в който с добро споменахме и „Любимо същество“ на Родриго Сорогойен – и той селектиран за „Киномания 2026“, но под заглавието „Обич“ (гледайте го, Хавиер Бардем и Вики Луенго правят чудни роли).

От Берлин със „Златна мечка“, от Кан със „Златна палма“ и от Венеция със „Златен лъв“ в София, Пловдив, Стара Загора идват отличниците на 2026-та: „Жълти писма“ на Илкер Чатак (Турция), „Фиорд“ на Кристиян Мунджиу и „Непозната жена“ на Май ел-Туки (Дания). Знаменателно е, че и трите обрисуват травмиращия натиск върху индивида от страна на колективната машина, поела в грешна посока.

В „Жълти писма“ авторитарната държава санкционира артисти за възгледите им. Във „Фиорд“ едно семейство е убедено, че институциите го насилват, докато институциите са убедени, че се борят с насилието в семейството. В „Непозната жена“ отшумяващата Втора световна война вдига тежка мътилка и „добрите“ със смущаваща лекота стават „лоши“... „Непозната жена“ би бил моят избор от трите, ако избор се налагаше – освен поглед към една размирна епоха той е и точен обзор на част от начините, по които жената е била (и в много места и случаи си остава) една неизвестна и недогледана от обществото величина, често третирана като предмет.

Неотдавна в репортаж от Сан Себастиан обсъдихме по-пространно „Фиорд“, като пътьом зачекнахме безрадостната сивота на „Минотавър“ на Андрей Звягинцев и смисленото усилие на „Джоузефин“/„Жозефин“ на Бет де Араужо, а в друг текст от същия фестивал се порадвахме на милата северна история „Ледена земя“ на Аманда Кернел и се разочаровахме от предвидимия „Дебютът“ на Джеси Айзенбърг. Всички те са на „Киномания 2026“, както и „Черни пари за бели нощи“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, за който казахме няколко сдържани думи от Карлови Вари. Хубаво е, че в идните дни ще можем да ги гледаме и в България и да поспорим.

Автопортрет на документалиста Марк Казънс

Един от най-коментираните филми в момента е „Можеш да видиш всичко“ на Ланс Опенхайм и Нейтън Фийлдър. В него е направен опит за доближаване до Елизабет Холмс, основателката на компанията „Теранос“, която уж изобретява машинка за бърз анализ на кръвни проби. Защо подобна машинка не съществува и е сигурно, че Холмс е наясно, че лъже, докато взема милиони от инвеститори, може да се прочете в едно кратко и ясно становище на американското Министерство на правосъдието (и в хиляди статии по цял свят).

Двамата кинаджии обаче решават да поживеят с Елизабет, капризния ѝ мъж и двете им невръстни дечица

в месеца, преди тя да влезе в затвора. В трите мъчителни часа, произтекли от това съжителство, изобилстват мълчанията, неловките обмени на фрази и свръхблизките планове, пълни с драматична музика и втренчени погледи, но не и информация или наслада. За да си съставите представа, без да си хабите живота, стига да си пуснете тийзъра и веднага след него – една или друга пародия от стотиците, наводнили YouTube.

За радост, документалистиката е представена в програмата и с нещо далеч по-съдържателно: два епизода (за 60-те и за 80-те години) от 16-часовия сериал „История на документалния филм“. Неговият автор – ирландецът Марк Казънс, ще дойде лично в „Одеон“ (на 25 ноември) и в „Люмиер“ (26 ноември), за да ги представи и да разговаря с публиката, а това наистина си заслужава: Казънс знае много, умее да намира връзки между даденостите и страстно вярва в заниманията си.

(Добра идея е да се запознаем и с другите му изследвания – 15-те епизода на „История на киното: една одисея“ например или 14-те на „Жените правят кино“, който впрочем започва с „А бяхме млади“ на Бинка Желязкова...)

„Всички обичат Бил Евънс“, реж. Грант Джи („Сребърна мечка“ за режисур