Автор: Борислав Колев, "Климатека"

Аварии, продължаващи месеци наред, квартали без топла вода и все по-трудни ремонти – проблемите на „Топлофикация София“ вече поставят въпроси не само за състоянието на мрежата, но и за бъдещето на централното отопление в града.

Причината не е в отделна повредена тръба. Години на недостатъчни инвестиции и бавна подмяна на инфраструктурата са довели до натрупване на сериозни проблеми, при което отстраняването на една авария често предизвиква следваща. Колко сериозна е ситуацията и има ли начин София да запази парното си, като го направи по-надеждно, достъпно и по-малко замърсяващо?

Фиг. 1: Карта на част от текущите аварии в мрежата на „Топлофикация София“. Източник: Информационен бюлетин на дружеството за дата 11.11.2026 г.

Ремонтите, които вече не смогват на авариите

Столичната топлофикация оперира приблизително 1000 км топлопроводи под формата на стоманени тръби. Съвременните предварително изолирани тръби, които дружеството полага при смяна на трасетата си, имат експлоатационен срок от 30 години, когато са съхранявани, монтирани и употребявани съгласно най-добрите практики. Това означава, че всяка година трябва да се подменят поне 33 км от топлопреносната мрежа, за да се поддържа тя в едно и също техническо състояние.

Фиг. 2: Подменени тръбопроводи от мрежата на „Топлофикация София“ за периода 2021–2025 г. в линейни километри.

Изискването за подмяна на 33 км тръбопроводи систематично не се изпълнява през разглеждания период (видно от фиг.2). За периода 2010-2020 г. са заменени едва 107 км, което прави под 10 км годишно. Това означава, че проблемните участъци се увеличават с всяка изминала година, а тяхното натрупване закономерно води до каскада от аварии.

Самите дейности по отстраняване на авариите изискват пълно източване на течността от тръбопроводите и последващото им запълване под високо налягане за хидравлично изпитване на плътност. При тези процеси вече корозиралите и силно амортизирани тръби се подлагат на допълнителен стрес, което често предизвиква нови пробиви. Така в една деградирала топлофикационна мрежа се задвижва порочен кръг, при който отстраняването на дадена авария създава условия за нови повреди.

Защо авариите вече не са просто аварии?

Фактът, че част от авариите не са отстранени в продължение на близо 3 месеца, показва, че проблемът вече не се свежда до рутинната смяна на даден участък. Този прецедент е явен сигнал за риск от много по-сериозни нарушения в топлоснабдяването.

Мрежата на дружеството е разделена на четири топлорайона (ТР). Всички продължаващи с месеци аварии са концентрирани само в един от тях – ТР „София Изток“, който е най-големият и обхваща почти половината от цялата мрежа. В него оперира само една централа – ТЕЦ „София Изток“. Тя подава топла вода от местоположението си в края на ж.к. „Дружба“ чак до кварталите „Витоша“, „Лозенец“ и части от центъра. Връзката на мрежата с ТР „София“ и ТР „Земляне“ е ограничена и не позволява пълноценно преразпределение на товарите.

Тези подробности са важни, защото разстоянието, което водата трябва да измине от ТЕЦ „София Изток“ до крайните си точки, надхвърля 10 км, а денивелацията е над 60 метра. За да проправи път през хидравличното съпротивление и да компенсира термичните загуби, горещата вода трябва да напусне централата със силно завишени параметри на температура и налягане. Ако по някаква причина тези стойности не могат да бъдат достигнати, част от кварталите няма да получат услуга с нормално качество.

През последните години ТР „София Изток“ работи при извънредно високи стойности на добавъчна гореща вода – над 900 тона на час. Това е водата, която изтича през неплътностите в мрежата и трябва постоянно да се компенсира. Подобен дебит надхвърля неколкократно нормите за безопасна работа и изчерпва капацитета за химична обработка на водата преди постъпването ѝ в мрежата. Ако се заобиколи пълноценната ѝ обработка, водата става агресивна и предизвиква ускорена повсеместна корозия.

С наближаването на отоплителния сезон и увеличаването на течовете от каскадните аварии, дружеството е принудено да изолира цели участъци, за да спре загубите в тях и да удържа добавъчната вода в критичните лимити. Същевременно в някои по-високи части на града се проявява недостиг на налягане. То не може да бъде повишено от централата, защото това би засилило изтичането през пробивите в мрежата. Подпомагането от съседните топлорайони с максимален дебит също се оказва недостатъчно, за да закърпи положението.

Може ли цели квартали да останат без парно?

Много е вероятно част от кварталите изобщо да нямат топла вода и отопление от „Топлофикация София“ през този сезон и да се наложи да търсят индивидуални решения. Това най-вероятно ще накара голяма част от засегнатите потребители да потърсят алтернативно отопление.

Общинското дружество, което и без това е в незавидно финансово състояние, ще загуби съществен дял от приходите си, без това да съкрати разходите му. Дори при фактическо спиране на ползването, много потребители няма да преминат през официалната процедура за отказ. Дружеството ще остане правно задължено да възстанови подаването, а в противен случай ще подлежи на неустойки и санкции от страна на Министерството на енергетиката.

Въз основа на това може да се направи обосновано предположение, че „Топлофикация София“ ще бъде принудена технически да се „откаже“ от определени райони, за да съхрани функционалността на останалата част от мрежата. Не е ясно докъде ще стигне този процес, но свиването на подаването е възможно да засегне всичко извън наскоро подменените трасета и водещите към тях магистрални тръбопроводи в ТР “София Изток”.

Тъй като това ще намали консумирания дебит в много по-голяма степен отколкото физическите разстояния (поради разреждането на абонатите), топлинните загуби по мрежата могат да скочат до над 20–25% през отоплителния сезон и над 60–65% през неотоплителния. Подобен сценарий, съчетан с факта, че задълженията на дружеството – около 1,4 млрд. Евро – наближават неговите активи и то скоро може да се намира в технически фалит, вещае с голяма степен на вероятност, че това може да бъде последният отоплителен сезон за голяма част от абонатите.

По-евтино и по-чисто отопление – но за кого?

Често използван аргумент за спасяването на „Топлофикация София“ е, че тя доставя енергия на „социално поносима цена“. През последните години обаче това не съответства напълно на реалността.

Към момента на изготвяне на статията потребителите заплащат 73,30 €/MWh за доставена топлинна енергия, плюс такса за отчитане и технически загуби (които в старите панелни сгради съставляват значителна част от сметката).

За сравнение – при преминаване на газови котли и бойлери, цената е 83,53 €/MWh топлинна енергия (заедно с всички негативи от ползването на фосилен газ). А при преминаване на термопомпа със сезонен коефициент на преобразуване (SCOP) от 3,8 и при настоящите цени на тока, разходът пада до 26,99 €/MWh топлинна енергия.

Друг разпространен аргумент е, че електроразпределителната мрежа няма да издържи натоварването при масов отказ от парно. Това твърдение обаче не почива върху конкретни измервания и данни, а по-скоро върху лични впечатления. Данните на Ember-Energy показват, че България се нарежда на второ място в Европа (след Норвегия) по степен на електрификация на домакинствата.

Фиг. 3: Дял на електрическата енергия от общото потребление на домакинствата в България/ Източник: Ember-Energy – Europe Electrification Data Explorer (Data for Bulgaria)

Основната част от енергията за бита у нас вече е електрифицирана (достигайки 21,5 TWh през 2025 г.), а общата консумация на домакинствата устойчиво спада всяка година от 2021 г. насам. Дори да настъпи сериозен скок в електрификацията поради преустановяване на топлоподаването, не се очаква критична промяна в общото натоварване.

Преброяването на НСИ показва, че 78% от домакинствата в градовете вече разполагат с климатици. Поради високата ефективност на термопомпените системи, всяка единица топлинна енергия от централното парно се замества от едва 0,22–0,30 единици електрическа енергия. Това означава, че процесът на електрификация вероятно няма да бъде проблемен за по-голямата част от гражданите на столицата.

Основното предизвикателство ще бъде за най-уязвимите домакинства, които не могат да си позволят първоначалната инвестиция за климатик или термопомпа. Именно тук държавата трябва да се намеси с целева подкрепа при евентуално продължително прекъсване на услугата.

По отношение на климата и чистотата на въздуха, спирането на „Топлофикация София“ би донесло по-скоро положителен краткосрочен ефект. Дружеството използва природен газ за 100% от производството си. Емисионният фактор при изгаряне на природен газ е 0,202 tCO₂eq/MWh [6]. При загуби по топлопренос от 24,7% и ефективност на съоръженията от около 90% [1], до крайните потребители достига едва 2/3 от добитата енергия. Така ефективният емисионен фактор на отоплението от топлофикацията става около 0,300 tCO₂eq/MWhth.

За сравнение, въглеродният отпечатък при отопление с климатик се изчислява на база прогнозния емисионен фактор на българския електроенергиен микс за 2026 г. (0,278 tCO₂eq/MWh според МОСВ [7]), разделен на сезонната ефективност SCOP = 3,8. Стойността е едва 0,073 tCO₂eq/MWhth – т.е. близо 4 пъти по-нисък въглероден отпечатък. Сравнението е при посочените допускания за ефективност и електроенергиен микс.

Въздействието на топлофикацията върху качеството на градския въздух също е осезаемо. Изпълнителната агенция по околна среда (ИАОС) отказа дерогация на дружеството за емисиите на азотни оксиди [8] – основен прекурсор на ултрафините прахови частици. Отказът бе потвърден и на втора инстанция, но централите продължават да работят в нарушение, надвишавайки нормите двойно. При електрификацията този проблем липсва на местно ниво, тъй като основното производство на ток е извън градовете, а нарастващият дял на ВЕИ постоянно сваля средните емисии на микса.

След всичко това възниква логичният въпрос трябва ли столичани да се откажат от парното.

Трябва ли София да се откаже от парното?

Краткият отговор е не. Въпреки краткосрочните ползи за въздуха и климата, топлопреносната мрежа е ценен ресурс и инструмент за дългосрочната битка с парниковите емисии.

Макар че електрификацията осигурява гъвкави индивидуални решения, съществуват изключително ефективни и чисти технологии, приложими само в голям мащаб. Такива са дълбочинните геотермални сондажи (добив на вода с температура над 60–80 °C); оползотворяването на отпадна топлина, индустриалните термопомпи и топлинни акумулатори.

Тези съоръжения се интегрират най-лесно в действаща мрежа с вече изградени сградни инсталации, което позволява прилагането на бързи и мащабни общински политики. Максималният потенциал на тези технологии за спестяване на средства и емисии надхвърля този на индивидуалната електрификация, но внедряването им изисква време и планиране.

Как да спасим мрежата, без да спасяваме стария модел?

Без фундаментално преструктуриране „Топлофикация София“ не може да бъде печелившо, ефективно или екологично дружество. Дори задълженията ѝ да бъдат опростени, тя ще започне да натрупва нови още от първия ден.

Концесионирането и предаването на дружеството на частен оператор също не е панацея. У нас има примери за частни топлофикации, управлявани от опитни международни компании, но при тях не се наблюдават мащабни инвестиции или разширение на мрежата. Причината е в нормативната уредба, която не стимулира съвременните екологични решения. Инвеститорите избягват разширение в нови квартали поради високия риск от невъзвръщаемост. В частни ръце „Топлофикация София“ най-вероятно би постигнала само оперативна оптимизация на съществуващите газови мощности, чието гориво ще струва все по-скъпо.

Устойчивото решение изисква съгласувани действия между общината и държавата под формата на нов генерален план (Пътна карта) от Общината с фокус върху декарбонизацията, децентрализацията и диверсификацията (3D) на отоплението и охлаждането. Мрежата трябва да се раздели на малки, нискотемпературни участъци, захранвани от локални източници – отпадна топлина, слънчеви колектори и индустриални термопомпи. Това ще премахне риска от уязвимост на цялата система (както е в ТР „София Изток“), а изграждането на такива модули може да стане в рамките на 1–2 години.

Има нужда и от законодателна реформа чрез замяна на настоящия модел на субсидиране на фосилни горива с механизми за подкрепа на модернизацията, съобразени с европейските изисквания за ефективни топлофикационни системи.

Изпълнителната власт трябва да инициира проучвателни сондажи за дълбочинна геотермална енергия и привличане на опитни международни компании за развиване на сектора.

Дори дружеството да изпадне в ликвидация, това не означава край на централизираното отопление в София. Общината трябва да запази ключовите активи за бъдещия план, да предоговори условията с кредиторите и да комуникира прозрачно стъпките с гражданите. За общинските съветници е важно да разберат, че интересите на гражданите и тези на дружеството се разминават, но най-ценният капитал за запазване е доверието на потребителите и тяхната свързаност към мрежата, а не на остарелите съоръжения в дружеството.