В средата на октомври европейските лидери се събраха в Брюксел да обсъждат скъпата енергия, но спорът за новите въглеродни такси върху транспорта и отоплението отне три часа и отложи обяда им. Покрай него отново беше поставена под въпрос и основната схема за търговия с емисии. За гражданите и индустрията залогът е оцеляването. За лидерите засега – претопленото телешко.

Снимка: Getty Images

Европа гради климатичната си политика върху привидно безупречна логика:

Направи емисиите достатъчно скъпи и икономиката ще ги намали, а европейските компании ще спечелят предимство в нисковъглеродните технологии.

Само че преходът трябва да бъде произведен. А производството му изисква огромни количества евтина и надеждна енергия. При квоти от 80–90 евро за тон CO2 въглеродният разход добавя около 35-40 евро/MWh при газова централа и 110-120 евро/MWh при нашите лигнитни ТЕЦ. Европейската индустрия иска крайна цена на тока около 50 евро/MWh, а ние само с въглеродната добавка надхвърляме тази цел повече от два пъти. После се чудим защо предприятията искат компенсации, инвестициите се отлагат, а електрификацията буксува.

Погледнете Турция. Средната борсова цена на тока през 2026 г. към средата на октомври е около 37 евро/MWh срещу 122 евро в България и 111 евро в Германия. Това не е крайната сметка на предприятията, но разликата в базовата енергия е огромна. Турция използва въглища и газ, строи ВЕИ и атомна централа. Новата ѝ въглеродна схема започва с евтина пилотна фаза, вместо с тежестта на европейските цени.

Това не ѝ пречи да има над 37 GW слънчеви и вятърни мощности и да цели 120 GW през 2035 г. Нито да произвежда повече стомана от Германия. За българските циментови, торови и металургични заводи турската конкуренция е съвсем реална заплаха.

Китай е още по-неудобният пример. Въглеродът там струва десетократно по-малко, а страната изгражда най-много ВЕИ, батерии, мрежи и електромобили в света. Само през 2025 г. добави около 317 GW соларни и 120 GW вятърни мощности. Същевременно обаче въведе нови 78 GW въглищни централи. Китай строи от всичко по много, защото първо осигурява енергията за индустрията си. Делът на електричеството в крайното потребление там е нараснал от около 17% през 2010 г. до 30%, докато в ЕС вече над 15 г. остава около 22–23%.

Турция и Китай имат различни ресурси, пазари и държавна подкрепа. Но показват ясно едно – високата въглеродна цена не е необходимо условие за бързо изграждане на нисковъглеродни технологии.

Соларните панели изискват полисилиций, стъкло, алуминий и мед. Вятърните турбини – стомана, цимент, редкоземни елементи и цинк. Батериите и мрежите – разнообразни метали, химикали, кабели и трансформатори. Всичко това идва от енергоемка индустрия. Ако я направиш неконкурентоспособна, не премахваш нуждата от продуктите ѝ. Започваш да ги внасяш. Така Европа получава наглед по-чиста производствена статистика, но губи заводи, работни места и способността сама да изгради прехода си. Емисиите се местят заедно с производството. Зависимостта остава тук.

Въглеродната цена може да насочва инвестиции, когато има достъпни алтернативи. Когато ги няма, високата цена действа като наказание за производство, което продължава да ни е необходимо. Китай и Турция изграждат новата енергетика върху действаща индустриална база. Европа първо оскъпява фундамента, после субсидира нисковъглеродните технологии и накрая плаща компенсации на онези, които още не са си тръгнали. Скъпият въглерод се превръща в бариера пред прехода, когато унищожава индустрията, която трябва да го произведе. А претопленият обяд в Брюксел е най-малкият проблем.

The post Скъпият въглерод не е условие, а бариера пред зеления преход first appeared on Forbes България.