ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
Има нещо тревожно в начина, по който свикнахме да говорим за кризите. Произнасяме думата почти постоянно, както говорим за времето навън. Поредната криза започва, предишната още не е свършила, а ние вече се питаме как ще посрещнем следващата. Постепенно извънредното престава да ни изненадва. По-страшното е, че започва да ни изглежда естествено.
Ако погледнем към Черно море, ще видим колко различни лица има тази привидно обща съдба. Шест държави делят бреговете му – България, Румъния, Украйна, Русия, Турция и Грузия. Между тях от векове пътуват хора, продават се стоки и се разменят идеи. Днес по същите пътища се пренасят и последствията от войната, скъпата енергия, инфлацията и несигурността. За едни е разрушен дом и загубен живот, а за други е по-висока сметка, променен търговски маршрут или нова възможност за печалба.
Пандемията ни остави уморени икономики и общества. Преди да бъдат преодолени последиците й, войната в Украйна промени живота на милиони хора и разстрои установени икономически връзки. После дойдоха новите цени, новите разходи и новите оправдания. Всяко следващо сътресение заварваше нещо недовършено от предишното. И така вместо да се връщаме към нормален живот, започнахме да пренареждаме представите си за нормалност.
Числата разкриват част от случилото се. В изследването, върху което се основават тези разсъждения, сравнението с 2019 г. показва, че до 2024 г. реалният обем на икономиката е нараснал приблизително с 12,7 процента в България, с 9,2 процента в Румъния и с 10,1 процента в Русия. За Турция увеличението е близо 29,9 процента, а за Грузия – 35,7 процента. Украйна, обратно, остава с около 23,1 процента под равнището си от 2019 г.
Човек не живее в проценти и дори не се интересува от тях. Вечер той отваря сметката за ток, влиза в магазина, купува лекарства, преценява дали може да помогне на децата си. Може да прочете, че икономиката расте, и едновременно с това да усеща как парите му стигат за все по-малко неща. Тук е разминаването между официалната статистика за успеха и личното преживяване. По-високият брутен вътрешен продукт не е обещание за по-спокоен и щастлив живот.
В България това противоречие ни е добре познато. След пандемичния спад икономиката се възстанови, но за много семейства въпросът не е колко е нараснало общото производство, а какво остава от дохода след неизбежните задължителни разходи. За малкия предприемач не е достатъчно да преживее месеца, ако отлага с години обновяването на машините. За едно населено място няма голяма утеха в положителната национална статистика, когато младите му хора заминават, а услугите вече ги няма. Възстановяването на числата не означава непременно възстановяване на надеждата.
И другите страни край морето носят своите противоречия. Румъния усеща ограниченията на публичните финанси и зависимостта от външните пазари. Турция съчетава растеж с дългогодишни валутни и инфлационни затруднения. Грузия печели от движението на услуги, хора и капитали, но остава въпросът колко трайна е тази благоприятна динамика. В Русия производството, поддържано и от разходите за отбрана, не може да бъде пряк измерител на общото благосъстояние. А в Украйна всичко е несравнимо по-тежко. Там не става дума само за загубени пазари, а за разрушена инфраструктура, хора, които са принудени да напуснат домовете си и за смърт. Растежът след огромен срив още не означава, че загубеното е върнато.
Има и загуби, които не се виждат в годишните отчети и статистики. Колко училища можеха да бъдат обновени, колко болници – оборудвани, колко предприятия – модернизирани, ако средствата не отиваха за спешно преодоляване на поредната опасност? Колко млади хора щяха да останат, ако можеха да планират бъдещето си с малко повече увереност? Това са въпроси без проста сметка, но с много осезаема цена.
Особено опасно е, когато временните мерки започнат да заместват дългосрочната политика. Държавата компенсира, подпомага, закърпва или отлага. Понякога няма друг избор, но ако управлението се изчерпва с гасене на пожари, кой ще мисли за дома, в който трябва да живеем утре? Обществото може да понесе много лишения, когато вижда правилна посока. Много по-трудно понася усещането, че всяка година започва всичко отначало.
Затова и въпросът не е само дали икономиката е оцеляла. Трябва да се питаме какво е останало след оцеляването – от труда, от доверието, от възможността да отглеждаш деца и да остарееш достойно там, където си роден. Черно море свързва шест различни истории, но във всяка от тях зад числата стоят човешки животи. Ако свикнем да наричаме несигурността нормалност, рискуваме да престанем да настояваме за нещо по-добро. А това би било най-тежката загуба от всички кризи.

Материалът Когато кризите се превръщат в начин на живот е публикуван за пръв път на Новини от Севлиево - вестник Росица.