Австрийската политика към Западните Балкани все по-често демонстрира един неудобен за Виена двоен стандарт: снизходителност към авторитарните практики в Белград и Скопие и готовност за назидателен тон, когато става дума за България.
Историческата памет също не е без значение. След Втората световна война австрийска територия става арена на преследвания, отвличания и убийства на югославски политически емигранти от югославските служби за сигурност УДБА. Австрийски парламентарни документи и исторически изследвания описват дейността на тази служба срещу хърватски и словенски емигранти, включително отвличания и убийства на австрийска територия. Масовото връщане от Австрия в Югославия на десетки хиляди бежанци след 1945 г. се счита за едно от най-големите престъпления след края на войната.
Към тази история се прибавя и фигурата на австрийския писател Петер Хандке, който подкрепяше режима на сръбския диктатор Слободан Милошевич и получи сръбски отличия. През 2021 г. Александър Вучич му връчи ордена „Караджордева звезда“ първа степен.
През юли 2026 г. австрийският всекидневник „Die Presse“ даде трибуна на Александър Вучич в интервю на своя изпълнителен директор Райнер Новак. Не последва официално извинение от името на цялото издание, а плахо дистанциране на редакцията.
През последните три години австрийският евродепутат Томас Вайц от Зелените, като докладчик на Европейския парламент за Северна Македония заема позиции, които предизвикват сериозни възражения от страна на европейските представители. През май 2026 г. те оспориха предложените от него формулировки в доклада за страната, включително по въпроси, свързани с условията за европейската интеграция и защитата на правата на българите в Северна Македония.
Още по-показателно е поведението на австрийския посланик в Скопие Мартин Памер. На 9 ноември 2026 г. той заяви, че Вторият протокол между България и Северна Македония не е част от преговорната рамка и предупреди, че други държави членки биха реагирали, ако София се опита да го използва като инструмент за натиск. Посланикът няма правомощия да редактира или променя европейската преговорна рамка, но подобни публични изявления от дипломатически представител на държава членка неизбежно поставят въпроса за неговата безпристрастност.
Проблемът не е, че Австрия подкрепя европейската интеграция на Северна Македония или поддържа диалог със Сърбия. Това е нейно легитимно право. Проблемът е, когато европейската солидарност се превръща в политическа снизходителност към едни и в публичен натиск върху други.
България не е длъжна да приема чужди исторически интерпретации, за да докаже, че е европейска държава. Нито е длъжна да се отказва от поети от Скопие ангажименти, за да бъде харесвана във Виена.
Европейската интеграция не може да бъде процес на привилегировани кандидати, на които се прощава неизпълнението на условия, и неудобни държави членки, на които се обяснява кога да мълчат. Австрия не може да бъде посредник на Балканите, защото първо трябва да докаже, че разбира разликата между посредничество и политическо покровителство. И понеже политиката върви заедно с бизнеса и интереса, тук е мястото да припомним, че австрийските интереси у нас не са по-малко от тези в тяхната родина. Ще споменем само онези в телекомуникационния, енергийния, банковия, застрахователния и петролния сектор. Лицемерието в политиката е бързо разкриваемо. Ако Виена наистина искаше държавите от бивша Югославия да станат част от ЕС нямаше да си сътрудничи с диктатори като Тито, Милошевич и авторитарния режим на Вучич. Нещо повече нямаше да се бави с признаването на независимостта на републиките, включително и на Северна Македония. Капанът не е за София, а за режима в Скопие, който рискува собственото си бъдеще в името на чужди интереси. | БГНЕС
-----
Агенция БГНЕС