Ние сме шумни, самонадеяни и смъртни. Бързаме да се заявим, да се подпишем под някое мимолетно събитие, да извикаме в ефира: „Ето ме, аз бях тук, вижте ме!“. А покрай нас, съвсем тихо, с походката на човек, който знае истинската цена на всяка крачка, минават онези редки същества, които не търсят нито суетата на микрофона, нито евтината слава на сутрешния блок.

За цял Благоевград и за поколенията, израснали пред екраните на Регионалния телевизионен център, той бе просто Шерифа. Мъжът зад тежката камера. Окото, през което югозападният край на България виждаше празниците и делниците си, стачките, митингите, човешките радости и тихите драми. Професионалист до костния мозък — от онези, които режисьорите търсят, когато кадърът не търпи грешка. С него се пътуваше сигурно, с него се мълчеше леко. Колегите му знаеха неговия топъл характер, леката му ирония към житейските суети и верността му към занаята.

Но се оказа, че никой не го е познавал докрай. Защото, докато ние сме го мислили за оператор, обременен от прагматизма на телевизионната новина, Сашо Караджов е живял втори, съвършено паралелен живот. Живот, в който няма сценарии, няма монтажни планове и няма чужди думи.

Когато Градската художествена галерия в Благоевград отвори врати за експозицията „Окото на сърцето“, събралите се вътре приятели, съграждани и съратници изпитаха онова рядко, стъписващо чувство на колективно покаяние. Залата отесня, а въздухът натежа от въпроса: как така живяхме рамо до рамо с един истински ваятел и не разбрахме кога е намерил време да сътвори всичко това? В представените рисунки, в пластиките от топло дърво и суров камък няма нито помен от чиновническо хоби или провинциална самодейност. В тях прозира сурова, неподправена архаика. Има нещо дълбоко тракийско, първично в начина, по който Шерифа е подхождал към материала. Той не се е борил с камъка, не го е насилвал с претенциозни абстракции, за да се доказва пред академични журита. Напротив — вглеждал се е в него с кроткото търпение на влюбен, докато не открие скрития вътре силует, и тогава внимателно, с длетото, е отнемал само излишното. Дървото под пръстите му пък е запазило своята дива топлота, подчинена на една изумително точна, строга линия. Това е пластично откровение от най-чист порядък — изкуство, правено в абсолютна самота, без надежда за откупка и без страх от критика.

Режисьорът Румяна Ангелакова, която десетилетия е дишала същия телевизионен прах заедно с него, стоеше сред скулптурите му с онова особено изражение на човек, разгадал тайна. Защото най-сетне стана ясно какво е търсил Сашо зад визьора на камерата през всичките тези години. Той не е търсил просто композиция, фокус или златно сечение за поредния репортаж. Той е дирел скритата геометрия на духа. Операторското око е било неговият дълг към хляба и деня; окото на сърцето е било неговият мост към безсмъртието.

И днес, когато него го няма, а произведенията му най-после излязоха на светло, изложбата му прозвучава като шамар срещу нашата вечна разсеяност към живите. Прекалено късно се сещаме да облечем новите си дрехи и да отдадем почит на човека, когото сме имали до себе си. Шерифа си отиде скромно, оставяйки телевизионните ленти да избледняват в прашните архиви, както неизбежно се случва с всяка дневна новина. Но камъкът и дървото, докоснати от неговото длето, остават неподвластни на времето. В тях пулсира истината на един самотен, горд българин, който избра да говори малко, да снима честно и да извае своята молитва тихо — за да ни напомни, че истинският живот започва там, където свършва суетата.

Материалът Носете си новите дрехи, момчета — докато Шерифа разговаряше с вечността е публикуван за пръв път на ТопПреса.