Стоите на гарата. Пред очите ви изскача момиче, което се хвърля пред приближаващия влак. Чувате удара. Всички около вас виждат случилото се, настава суматоха. Повикана е полиция, но когато служителите на реда пристигат, се оказва, че на релсите няма труп, няма кръв, няма и най-малка следа от инцидента, на който мнозина твърдят, че са станали свидетели само преди минути. Масова халюцинация – така властите определят ситуацията, която обществото превръща в градска легенда, намерила място в богатата традиция от призрачни истории на Хонконг. Този разказ ще се запечата в съзнанието на американската писателка Кристен Лъш по време на едногодишния ѝ престой на острова и ще разпали още повече интереса ѝ към мистичната атмосфера на региона, която по-късно тя ще съживи във втория си роман – „Вдовицата от Хонконг“.

След години на лутане между академичните среди и творческото писане, през 2022 година Кристен Лъш най-накрая публикува дебюта си – „Порцелановата кукла“. Издадена в дванайсет държави, книгата бързо намира път и към българския книжен пазар благодарение на издателство Benitorial, а през 2024 година заслужено се нарежда сред финалистите за наградата „Едгар“ в категорията за дебютен роман.

Някъде между хилядите редакции на първата си книга обаче Лъш създава и един микроразказ за Мей – героиня, която ще превърне в централен образ на „Вдовицата от Хонконг“. Текстът, не по-дълъг от 200 думи, разказващ за бежанка, която плува от комунистически Китай към Хонконг, също успява да донесе награда на авторката. Не затова обаче историята на Мей остава толкова близка на Лъш, а заради начина, по който ѝ напомня за съдбата на собствения ѝ дядо, напуснал Шанхай след комунистическата революция. Връзка, която не само я подтиква да продължи историята на Мей, но и да ѝ посвети цял роман, чрез който да изследва своите собствени китайски корени. Така, ако в дебютната си книга Лъш черпи вдъхновение от проучванията, които провежда по време на магистратурата си по славистика, то за втория си роман тя избира по-личен подход, като се обръща към семейната си история, опирайки се както на откъслечните спомени за своя дядо, така и на мемоари на хора, живели в Китай през първата половина на XX век.

За да обедини в един разказ тези две на пръв поглед противоположни линии – мистиката и историята, американската писателка се опира на традицията на западния готически роман, която обаче пренася на Изток. Въвежда ни в призрачна къща, вдъхновена от реално съществуващото колониално имение на Виктория Пийк, смятано за най-обитаваното от духове място в цял Хонконг. Заедно с водената от неутолимата си жажда за отмъщение Мей се потапяме в кърваво съревнование между медиуми, ставаме свидетели на ужасяващите събития, разиграли се на едно откъснато от света място преди повече от шейсет години, и накрая оставаме с въпроса дали всичко действително се е случило, или сме жертва на масова халюцинация. Паралелно с това проследяваме израстването на малката Мей – далеч от дома, след като губи майка си, изоставена от баща си на непознато място, който я поверява на семейството на вуйчо ѝ. Накрая поглеждаме и към съвремието през очите на вече възрастната героиня, която прекосява океана заедно с дъщеря си Сузана, за да се изправи срещу призраците от миналото си и най-сетне да разкрие тайната на случилото се през онази последна нощ от спиритическото съревнование. Трите образа на главната героиня, разделени от времето и географските граници, се преплитат около темата за връзката между майка и дъщеря. Колкото и близки да са поколенията, именно неизбежните бариери помежду им правят невъзможно пълноценното разбиране и опознаване на другия, миналото на една майка винаги остава далечно, мистично и дори леко фантастично за нейната дъщеря. В загадъчния, отмъстителен и откъснат от света образ на младата Мей от 50-те години Сузана трудно би разпознала своята примирила се с живота майка.

„Вдовицата от Хонконг“ е един възхитителен роман, който умело преплита мистерия, спиритизъм, любовна история, семейна сага и разказ за порастването. Действието се простира на два континента и обхваща три времеви линии, а всичко е разказано с характерния мистично-магичен език на Кристен Лъш, който му придава едно почти приказно звучене. Макар и вдъхновен от желанието на авторката да се свърже със собственото си китайско наследство и да представи динамичните исторически събития в Китай през първата половина на XX век, останали слабо познати на западната публика, романът носи изключително универсални послания за порастването, любовта, отмъщението и онези тайни от семейното ни наследство, които времето и болката неизбежно заличават.

„Вдовицата от Хонконг“ е същински тур дьо франс: напрегнат, емоционален, поетичен и безобразно увлекателен роман… Кристен Лъш е писател с огромен талант, нямам търпение за следващите ѝ книги.

– Кейт Куин, автор на „Астралната библиотека“ и „Диамантеното око“

В новия исторически роман на Кристен Лъш се преплитат спиритуализъм, убийство и мистериите на Шанхайското кино… Книгата обхваща три десетилетия и е перфектното четиво за любителите на зловещи истории.

– Entertainment Weekly

Влюбих се във „Вдовицата от Хонконг“. Стилът на писане е превъзходен, исто­рическите подробности – впечатляващи, а отделните времеви линии са изящно преплетени, за да създадат една искрено завладяваща история.

- Джаки Блюзи, автор на The Secret Photographs

Кристен Лъш е израснала в Сан Франциско. Има бакалавърска степен по история и магистърска степен по славистика от университета в Кеймбридж. Дебютният ѝ роман „Порцелановата кукла“ е сред финалистите за наградата „Едгар“ през 2024 година, както и в краткия списък за Caledonia Novel Award и в дългия списък за Bath Novel Award. След десет години, прекарани в Европа, днес тя живее в северозападната част на Тихоокеанския регион заедно със съпруга и децата си.

* * *

Из „Вдовицата от Хонконг“ от Кристен Лъш

Снимка Benitorial

Пролог

Сузана е стиснала устните си така, сякаш смуче сладък корен. Разказвам ѝ какво е да ти се нахвърли неизвестен нападател в тъмна стая.

Знаеш, че е нормално да не можеш да си спомниш нищо от самото нападение. Че е нормално, ако в ума ти не изниква образът на нападателя ти, че е нормално в главата ти да е мъгла.

Проблемът е, че не е така.

Представи си, че си успяла кристално ясно да възстановиш в паметта си развоя на нападението, но всичко е съвършено грешно. В спомените си виждаш как тялото ти кърви обилно на земята, в спомените си го приближаваш, навеждаш се над собствената си фигура, над собственото си лице.

В спомените си ти не си жертвата. Ти си нападателят.

– Аха – казва Сузана и си отбелязва нещо върху екрана на устройството в ръката си.

Сузана Торнтън е награждавана авторка на художествена документалистика, известна с интереса си към мрачни исторически загадки, най-вече свързани с престъпления. Защо иначе ще иска да ме изслуша, ако не заради подобна история? Първоначалното ѝ предложение за интервю беше шокиращо, гласът ѝ по телефона беше рязък и строг и не издаваше нищо. Дали обаче иска да слуша обичайните ми блудкави спомени за неща, които съм преживяла през всичките тези десетилетия – за Японската окупация на Шанхай, за Тихоокеанската война, за Китайската комунистическа революция.

Искам да копнее за повече.

Искам да видя как се разгаря вътрешното ѝ любопитство. Искам да чуя как ми се смее открито. Искам да ми заяви, че това, което ѝ разказах току-що, е невъзможно, а междувременно умът ѝ да работи на пълни обороти, подклаждан от потенциала на историята.

Тя обаче сякаш изобщо не се вълнува от мрачните кътчета на живота ми.

– И това се е случило, докато си живяла в Шанхай? – пита Сузана, но не звучи като въпрос, дори не изчаква отговор. – Не искам да ти губя времето… Дошла съм да те разпитам за Хонконг. За „Мейдънхеър Хаус“.

За миг добивам усещането, че отново се събуждам половин ден по-късно.

– Съжалявам, май не те разбрах – отвръщам.

– „Мейдънхеър Хаус“ – повтаря тя, а гласът ѝ е кристално ясен, глас, който редовно се извисява над главите на стотици хора. – За една нощ в края на лятото на хиляда деветстотин петдесет и трета година, която се е превърнала в градска легенда. За предполагаемата касапница. За това как при пристигането на полицията на място не са открити никакви следи, а по-късно всичко е обявено за групова халюцинация.

– Какво тогава има още да се добави? – питам аз, но тя може би усеща само по думите ми как сърцето ми бие съвсем леко по-учестено.

– Потвърдено е, че няколко млади жени са отишли в къщата същата вечер и оттогава никой повече не ги видял – продължава Сузана. – Жени бежанки от Революцията. Жени без семейства или приятели. Жени, които е нямало да липсват на никого. Разговарях с неколцина канадски градски изследователи на стари сгради, прекарали една нощ в „Мейдънхеър Хаус“ преди около петнайсет години – добавя тя с известно задоволство, – и един от тях призна, че действително е имало кръв. Когато са минали с луминол, тя е била навсякъде. По стените. По подовете. По килимите.

Казва го така, сякаш е откровение, кръв под нозете.

Може би в тази страна наистина е така.

Там, откъдето идвам аз обаче, пръстта винаги е червена, ако копаеш достатъчно дълбоко.

От съседната стая се чува пронизителното пищене на машината за еспресо, но Сузана не трепва. Смята, че мълчанието ще ме накара да заговоря. Отмята дългата си сплъстена коса зад раменете. Вече съм намислила други неща, за които да ѝ разказвам: може би за онзи път, когато майка ми ме накара да продам косата си на един странник, дошъл в селото ни, който се опитваше да увеличи колекцията си от женски плитки; за това колко много исках да откажа и как, ако не бях толкова болезнено горда, щях да ѝ се моля на колене. Само че всички ние имахме нужда от пари и мама получи своето. Отряза я малко над нивото на брадичката ми.

– Възнамерявам да разнищя случая – заявява Сузана.

Нима може да ми върне косата?

Дори ако вече е пръсната из цял Китай като пепел?

– Ще разкрия истината за онази нощ – настоява тя. Не съм сигурна дали това е интервю, или по-скоро начин да потвърди собствените си мисли на глас, защото историята, която иска да разкаже, очевидно вече се е разгърнала в главата ѝ. Виждам как свети в очите ѝ. – Ще го направя, с твоята помощ или без нея, мамо, но ще разбера какво се е случило в „Мейдънхеър Хаус“. И ще открия защо само на теб ти се е разминало.