Аз успях, изповяда се Вежди Рашидов в заника на живота си. И това не беше самовеличаене на човек, покорил върхове като артист, политик и държавник. Това бяха думи, които трябваше да чуе едно четиринадесетгодишно момче, което, стъпвайки на перона на софийската гара, объркано, се питаше: Ще успея ли?  За 74 години на тази земя Вежди преживя много повече, отколкото е нормално за един човешки живот. При него всичко беше по много - мизерията, мъката, приятелствата, предателствата, болестите, луксът, славата, завистта, парите, добротата... Само чашките водка, докато не се отказа от тях, бяха малки.  Когато съдбата заменя дома на едно дете със сиропиталище, тя му отнема всичко. Освен правото да мечтае.  Кадрие Латифова, Славеят на Родопите, любящата майка, гледа синчето си отгоре, но може ли да му помогне?  Нелепа катастрофа скършва живота й само на 37 години. Вежди не приема мащехата си, втората жена на баща си - миньорът. От пансиона пътят до трудово-възпитателните училища и затвора е най-кратък. А до елитните софийски гимназии - прекалено дълъг. Невъзможен. Но не и когато желанието да стане художник е единственият смисъл на живота му. И момчето, което спи на гарата, защото няма пари за хотел, успява.  Художествената гимназия “Илия Петров” отваря вратите си за него при второто кандидатстване. А след няколко години той е вече скулптор с диплома от Националната художествена академия. В списание “Родопи”, редактирано от Николай Хайтов, се появява първата статия за един артист, когото никой не познава. Авторът на “Диви разкази” вижда на една изложба чудесен бронзов портрет на Капитан Петко войвода, неговият кумир. Той намира скулптора, кани го в редакцията, впечатлен е от младостта му. Така започва дружбата между двамата големи творци.  И докато маститите колеги в София се питат: Кой е този провинциалист, дошъл да се надпреварва с тях, Рашидов получава “Златния медал на Ватикана на името на Данте Алигиери”.  Успехът му е посрещнат с тиха завист, но това е само началото През 1985 г., след спечелен конкурс, Вежди е поканен в международното ателие “Сите дез-ар” (Cite internationale des arts) в Париж. Артистична Европа вече е забелязала младия талант. Изложбите му зад граница зачестяват. Наградите също. Когато международните стават дванадесет, родината все още не му е дала нито една. Това е показател. Европа няма поводи да ухажва. Тя си гледа сметката. Тя има бизнес. Когато една галерия плаща баснословен наем, тя го прави за автори, които са продаваеми. “Щом преживявам от продажби на картини и скулптури на Запад, значи добре ме приемат. Не се интересуват какъв ми е произходът, а какъв художник съм”, казва Рашидов.  Така се ражда легендата Вежди Но в българския й вариант малко се говори за артиста. Сякаш такъв няма. По-интересно е да го представят с чаша в ръка, да броят любовниците му, да надникват в банковите му сметки.  - Имате ли къща в САЩ? - питат го. - Живея в София - отвръща. - Пътувам по света, но нямам намерение да напускам България. Възродителният процес прострелва със стрелите си най-шумно и болезнено известните. Вместо жертви, социалистическата държавна пропаганда се стреми да ги представи като герои на една отвратителна кампания. Обидата е жестока. Вежди е пред самоубийство. Като по чудо го спасява приятелят му Дончо Цончев. Авторът на “Принцовете” крещи: “Трябва да живееш!”. Идва демокрацията. Нови времена. Нови герои. Една на шега подхвърлена фраза се лепва като черен етикет върху личността на Вежди. По случай петдесетата му годишнина Илия Павлов му присъжда званието “Главен мултак на републиката”. Приятелите се смеят. Враговете му тържествуват. Позор. Мутра. Вежди отговаря спокойно: “Едно министерство на културата, държавата, вече 5-6 години не може да купи една картина. От какво живее художникът? “Мултигруп” купи триста картини само за година. Как няма да им благодаря. Авторите им хляб ядат, това са големи български художници. С какви пари Митеран направи най-голямата библиотека в Европа? С парите на милиардера Бернар Тапи”.  Вежди вече е бунтарят, скандалджията Медиите го желаят. Знаят, че неговите думи ще разровят дълбоко всяка блатясала нива. Властта, която и да е тя, го ненавижда. Той отвръща: “Не съм любовница на целия свят, за да ме обичат всички. Достатъчно е, че има сто души в тази държава, които ще ме споменат с добра дума. А на завистниците мога да кажа, че нищо не се гради с омраза. Всеки от нас е грешен. По степен на грешност съм в стандартните норми. Нося всички човешки грехове. Същите тези, които хората не искат да признаят. Животът ми се стече така, че не ми остана време да стана религиозен. Но видях, че много хора в края на деветдесетте изведнъж престанаха да се молят на петолъчката и застанаха пред църковния олтар. Все така съсредоточени и верни. Това бързо приспособяване истински ме порази”. Всесилният тогава Ахмед Доган открито се възхищава на своя сънародник: Аз съм политикът, който ще се запомни с това, че е живял в епохата, когато е творил Вежди Рашидов, казва.  Какъв висш пилотаж на ухажването. Няколко месеца по-късно Вежди, отвратен от алчността им, става най-ревностният критик на Сокола, ДПС и лидерите му. Все още е далеч от политиката, той не спира да громи партийците и техните нрави.  “Истината е, че не я искам (политиката) - казва. - Не е редно, когато един художник е много добър в ателието си, да отиде там, където от него няма никаква полза. Защото властта е отговорно място. Аз съм свикнал с глината. Отговарям за това, което направя с нея. Тя и да не е доволна, ми прощава. Живите хора не прощават, ако някой експериментира с тях.” Какъв народен представител, министър на културата, заместник-председател на парламента е бил Вежди Рашидов, времето ще покаже Няма съмнение, че и занапред за него ще се говори. Не само като артист. Ще се припомня речта, която взриви пленарната зала, след онези седемдесет часа тържество на глупостта в първите дни на 48-ото Народно събрание. Тогава за минути той сякаш наля ум и разум в главите на пощурелите си колеги.  През 2015 г. 1628 експоната от петнадесет български музея бяха изложени в Лувъра. Това е венецът в работата на министъра на културата Рашидов. Както и Националната галерия “Квадрат 500” в София.  Когато става министър, той присъди най-голямата награда на ведомството на най-върлия си критикар и конкурент Ставри Калинов. Точно Вежди закри театъра, който носеше името на неговата майка. За сина това решение може и да е било болезнено, но за държавника - необходимо. Вежди Рашидов си тръгна от политиката не по собствено желание Няколко думи, обиждащи жените, и един неизключен микрофон, който ги направи достояние на всички, сложиха край на шеметната му кариера във властта.  В политиката посрещат с аплаузи, а изпращат с камъни - казваше. Него не го изпратиха с камъни. А аплаузите бяха от приятели и от врагове. Защото в пленарната зала знаеха, че скоро такъв като него между тях няма да има. Не беше ангел, нито дявол. Беше човек: силен, истински и честен. И в творчеството си, и в приятелството, и в грешките.  Прощавай, приятелю! Редове от биографията ♦ Вежди Рашидов е роден на 14 декември 1951 г. в Димитровград, България. Майка му, известната певица Кадрие Латифова, умира при катастрофа. До седми клас учи и живее в сиропиталището в село Студен кладенец. Завършва художествена гимназия и академия.  ♦ През 2006 г. чества 30 години на професионалното си поприще. За това време е направил над 40 изложби в България и чужбина.  ♦ Депутат в няколко Народни събрания. Заместник-председател на 48-ия парламент. Министър на културата два мандата в правителствата на ГЕРБ. Носител на много отличия, включително и орден “Стара планина”, връчен му от президента Георги Първанов. ♦ Член-кореспондент на БАН. Отказва да го номинират за академик. Женен е за д-р Снежана Бахарова. ♦ Умира на 6 ноември 2026 г. от сърдечен удар.   Исак ГОЗЕС