Новини
Никой няма да остане безучастен! Актьор от Сатирата с интервю пред БЛИЦ за мизерията на талантливите и триумфа на простащината

Какво се случва с едно общество, когато талантът отстъпва пред популярността, културата се превръща в бюджетна тежест, а политиците все по-успешно конкурират сатириците?
И колко струва достойнството на артиста във време, в което дори правото му да създава изкуство сякаш се нуждае от непрекъснато оправдание?
Актьорът Симеон Гълъбов от Сатиричния театър говори именно за това пред БЛИЦ с откровеност, която не се нуждае от сценичен грим. Говорим си и за случайността, която го отвежда при големите Цветана Манева и Снежина Петрова и се оказва съдба.
За абсурдите на българската действителност, за мизерията, в която са принудени да живеят талантливи хора, и за онези, които за броени минути се превръщат в знаменитости с една просташка реплика.
Но си говорим и за най-трудната роля – тази, в която няма сценарий, режисьор и аплодисменти. Ролята на човек, който трябва да остане верен на себе си, независимо от всичко.
В навечерието на 70-годишния юбилей на Сатиричния театър ви предлагаме един разговор за смеха, който боли, за истините, които премълчаваме, и за чистата съвест, с която си лягаме вечер.
- В предварителния ни разговор ми сподели, че не приемаш това, което правиш за работа, а за начин на живот. Хващам се за тези думи, за да те попитам кога осъзна, че удоволствието неусетно е прераснало в професия?
- Реално се получи точно така, както го описа. Всъщност стана много случайно всичко. Когато кандидатствах през 2009 г., кандидатствах за специалност "Бизнес администрация" в НБУ. Представях си, че ще се развивам на някой ръководен пост, но какво ли ми е разбирала тогава главата на мен? (смее се).
Минах изпитите, но се оказа, че не ми е достатъчен балът. В края на лятото обаче разбрах, че има още един изпит. Явих се, но пак не ми стигна балът. Но пък се оказа, че точките, които имам, са достатъчни, за да кандидатствам в департамент "Театър".
А аз преди това доста години се занимавах с брейкденс, даже професионално. Бях дори сред най-добрите в България. Да не казвам голяма дума, но сега се усещам и по-силен, отколкото когато бях на 20 години.
- Нищо случайно не е имало май в намесата на пръста на съдбата?
- Ами, да. Точно! При мен нещата се получиха наистина по странен начин. В крайна сметка влязох в театралния департамент, но трябваше да се явя на още един изпит – по креативност. В комисията тогава бяха големите Цветана Манева и Снежина Петрова, които впоследствие бяха и мои преподаватели и ръководители.
Показах един танц, но не бях подготвил нищо категорично. Завързахме обаче един диалог, казах, че мога да им разкажа и един виц, рецитирах и едно стихотворение. А те после ми казаха, че за тях важен е бил диалогът, който в моя случай беше доста дълъг – поне 45 минути. Приеха ме и се записах, но пак с идеята, че през втората година ще се прехвърля към бизнес администрацията.
Мина първата година. Цветана Манева и Снежина Петрова ми водеха часовете, и не само те. Отивам аз при тогавашния директор Росица Панайотова и на въпроса дали ще се местя, аз отговарям: "Не!".
- Май импровизацията се е оказала неподозиран ключ към успеха за теб?!
- Да, да, абсолютно си се получи по този начин. Продължих с театъра и така е до ден-днешен. И нито ден не съм съжалявал за избора си.
- Участваш в политическото кабаре "Фокус, мокус, препаратус" на Сатиричния театър. Не става ли все по-трудно да правите политическа сатира в държава, в която политиците ежедневно ви конкурират по абсурдност? Случва ли се действителността да обезсмисля въображението на сатирика?
- Това, което правят политиците, не е отскоро, за съжаление. А действителността, като се замислим, винаги може да обезсмисли всичко. Зависи човек как ще я приеме. Ние, артистите, се стараем да си вършим работата, да живеем на сцената това, което пресъздаваме за публиката. Нали знаеш –
трагедията за едни е комедия за други – и обратното.
Ако се поддадем на натиска и се пречупим, трудно ще намерим това, което ще ни накара да продължаваме да се борим.
Специално на мен ми е безкрайно забавно да играя в политическото кабаре "Фокус, мокус, препаратус", което е и съвсем нов спектакъл в Сатирата. Много голямо турне имахме с него – първо в Летния театър на Шумен, после във Варна, Бургас, Пловдив. Хората го приеха много добре, защото всъщност това, което показваме, е концентрираният живот – такъв, какъвто всички ние го живеем.
Освен това много вълнуващо е, че този сезон отбелязваме 70 години от създаването на Сатиричния театър – юбилеен сезон.
- Виждам нещо много символично сега – в съвпадението между този 70-годишен юбилей на Сатирата, за който говориш, и непрекъснатите дискусии напоследък за перото "Култура" в Бюджет 2027. Ясно е, че парите за култура са крайно недостатъчни, но как се създава изкуство, когато непрекъснато трябва да доказваш, едва ли не, че имаш право да съществуваш?
- Еми… не спираш да вярваш и продължаваш напред. Само това е начинът. Когато човек има призвание, той го следва, независимо от трудностите. Но е много трудно, наистина. Има огромен недостиг на финанси. Пълен абсурд е! Аз не съм вещ по икономическите въпроси, но постоянното намаляване на средствата за култура няма как да води до нищо добро. Не знам…
- Не е нужно да си икономически експерт, за да прозреш абсурдността дори на скорошното изказване на финансовия министър, който нарече Бюджет 2027 "бюджет на вразумяването", а в същото време се предвижда намаляване на средствата за култура с над 8 млн. евро., което при прогнозната инфлация означава реален спад от около 5% Не става ясно кого точно се опитва да вразуми държавата – дали артистите или обществото, което има нужда от тях?
- Повече от абсурдно е всичко това. С подобно отношение няма как артистите да бъдат усмихнати, нито пък спокойни за бъдещето. Но ние, актьорите, много се подкрепяме, особено в тази ситуация. Поне в Сатирата, където съм аз, е така.
Много сме сплотени и така и трябва да бъде. Като едно голямо семейство сме. Много е интересно даже, че има моменти, в които съм повече с колегите, отколкото със семейството си, въпреки че имам жена и две деца. Жена ми Златина Гълъбова също е актриса. Но това ни е работата и призванието.
Имаше една приказка на Волтер – "всеки си копае неговата градинка". Та и ние така – гледаме си нашата градинка, поливаме я редовно, стараем се. Имаме и изключителен художествен ръководител – нашият директор Калин Сърменов, който е и постановчик на сатиричното кабаре, за което си говорим.
- Слушам те и си правя една интересна съпоставка. Живеем във време, в което един участник в риалити формат може да стане по-разпознаваем за няколко седмици от актьор с десетилетия професионален опит. В този смисъл подменихме ли представата за талант с представата за популярност?
- О, това е интересна съпоставка наистина. Така е и не е само в България така. У нас имаме редица предубеждения и комплекси, които са изразени често в гротескни мащаби, това е ясно. Напълно съм съгласен с теб.
Не може един човек, който вчера е казал нещо от сорта на "Ша та зааапа…" или нещо такова, да стане мегапопулярен, да гръмнат всички медии и всички да го следят. А човек, който цял живот си дава сърцето и душата на сцената, да остава на заден план. Да живее в мизерия и да се притеснява, че утре ще дойде сметката за тока, за парното, за водата, за какво ли не… А някой си там, без да конкретизирам имена, е казал нещо просташко с акцент, и това да обиколи България.
- Точно тази подмяна може би вече диктува и кастингите в българското кино и театър?
- Може и да има такъв момент, да. За съжаление тенденциите и в това отношение не са добри, не са оптимистични.
- Да се върнем пак в Сатирата и към "Новите дрехи на краля". В приказката на Андерсен едно дете има смелостта да каже истината, която всички възрастни премълчават. Има ли днес българският артист тази смелост извън сцената, или зависимостите, страхът от загуба на работа и политическата конюнктура го превръщат в част от мълчащото мнозинство?
- Децата, реално, винаги казват истината. Не си премълчават. Но във времето, в което живеем, това да казваш или да спестяваш истината, е строго индивидуално. Аз лично мога да кажа много неща. Например това, че смятам, че
един народ без култура не е народ и няма как да бъде.
Не говорим за риалити формат и проекциите в него, а за живия живот и културата в него. Със сигурност всеки би искал да каже много неща, особено ние, артистите, за ситуацията, в която се намираме.
- Иначе би било много тъжно, ако политическата конюнктура превръща именно актьорите в част от мълчаливо мнозинство… Тези, които през смеха казват много истини.
- Много е тъжно, наистина. Артистът като цяло преживява тежко тази ситуация. При певците със сигурност е същото, защото и в двата случая водеща е емоцията. И ние винаги разбираме това от обратната връзка, която получаваме веднага от публиката и усещаме още на сцената. Вълнението е голямо, защото ни дели един дъх разстояние.
- Ти си възпитаник на Цветана Манева и Снежина Петрова. Какво от уроците на тези две големи имена в българския театър се оказа най-трудно за отстояване в реалния живот? И имало ли е момент, в който професията те е поставяла пред избор между компромиса и достойнството?
- Дори и някой да ти каже, че не е имал такъв момент, според мен ще излъже. Всеки е имал. И аз съм имал. Например това, че много трудно се научих да казвам "НЕ". Това е и един от уроците, които получих в разговорите си с Цветана Манева.
Много е трудно да се научиш да казваш "НЕ", да научиш на същото впоследствие и децата си. Да се научиш, че когато нещо не може, просто не може. Това е.
Другото, което сега си спомням, че Цветана Манева ми е казвала, е:
"Ако не си честен пред себе си, няма как да си честен и пред хората".
Преди да чуя тези думи, ние спорехме творчески с нея. Доста време си говорехме, но беше ползотворно. Накрая тя ми каза тези думи. Изключително важни.
Ясно е, че съвестта винаги ти говори това, което си мислиш, че е правилно. Но на моменти не се получава. Просто не се получава, дори и човек да си хапе езика.
Но да си с чиста душа накрая, когато си лягаш, е много важно – за да не се въртиш през нощта, да не се будиш по 15 пъти в нощта. Такава философия гледам да изповядвам и аз в ежедневието си – на това уча и децата си.
- Парадокс ще е, ако хората, които ни управляват, имат здрав сън, при всичките тези държавнически недоразумения, които се допускат с престъпна лекота…
- А да не говорим и за морала им, че ще стане сложно. За съня им даже и не ми се мисли. Истината е простичка, по-трудното е да я приведеш в действие в реалния си живот.
Има и друго. Човек се замисля за тези малки и простички неща, за които си говорихме с теб, едва тогава, когато се случи някоя трагедия, не дай си Боже. Не само лична, но и общонационална трагедия – тогава чак човек си дава сметка за същинските неща в живота. И ден-два по-късно отново влиза в познатия коловоз на ежедневието, дразни се на трафика, на простотията, на какво ли не. Затова ти благодаря, че насочи вниманието именно към тези важни и ценни неща.
- И аз ти благодаря, че сподели това, което е отвъд сценария на сцената. И дано точно този послевкус остане по-дълго в теб оттук нататък!
- О, да, със сигурност ще остане. Беше ми безкрайно приятно да си поговорим.
Интервю на Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
От първоизточника
Прочети в оригинал ↗