Румен Русев представи в Плевен стихосбирката си „Следи на времето“. Събитието се състоя в залата на Художествена галерия Колекция „Дарение Светлин Русев“. За БТА авторът каза, че по професия е инженер, а това е втората му стихосбирка. Пише поезия от 30 години, но едва наскоро е придобил смелост да издаде свои стихосбирки.  В творбата си „Следи на времето“ Русев е събрал кратки стихове. Като основна тема в тях той определя времето, в което живеем, времето в нас и следите, които оставаме ние в него, а и то в нас. Да напише стихотворение го провокират различни неща – среща с хора, картина на някои от неговите приятели художници. Случайно изречена фраза или изречение понякога се превръщат в начало на нов стих. Пред дошлите в залата негови приятели и читатели, Русев каза, че заглавието на стихосбирката не е избрано случайно. Времето присъства във всяко човешко преживяване. Понякога го усещаме като движение, друг път като загуба, като спомен, като очакване или като равносметка. То отнема от нас, но и се съхранява в нас. Променя ни, но оставя в нас нещо, което не може да бъде заличено. Именно тези следи са в основата на книгата. Той каза още, че стихотворенията са писани в различни моменти и са породени от различни поводи. Някои са резултат от непосредствено преживяване, други от наблюдение, от среща, спомен или размисъл. „Не съм търсил единна тема, която да ограничава писането. По-скоро съм се опитвал да уловя онези краткотрайни мигове, в които нещо от заобикалящия ни свят докосва вътрешния ми свят и се превръща в поезия“, продължи авторът.  Произведенията в тази стихосбирка са писани през последните три години и половина. Съзнателно не са подредени в хронологичен ред. Търсена е последователност, която разкрива вътрешните движения на човешките преживявания, тяхното възникване, тяхното развитие, техния финал. Стихосбирката е оформена в структура като книга - с пролог, седем раздела и епилог.  За своята стихосбирка авторът пише на задната ѝ корица: „Следи на времето“ е книга за човека, който извървява своя път, без да изгуби способността си да обича, да се съмнява, да прощава и да се удивлява. Това не е поезия на шумните признания. Тук думите идват тихо – от паметта, от морето, от сезоните на душата, от срещите и разделите, от зрелостта, която не обезверява, а просветлява… книга за онова, което остава след нас – не като слава и успех, а като доброта, вярност и светлина“.