бр. 41/2026

 

Калина Николова

 

Макар Павел Павликовски никога да не е определял филмите си като части от една трилогия, най-новият му филм „Отечество“ идва като естествено продължение на „Студена война“ (2018) и „Ида“ (2013), с които полският режисьор конструира своя черно-бял портрет на следвоенна Европа. И в трите филма срещаме персонажи, които търсят себе си в този нов следвоенен свят. Този път на екрана е Ханс Цишлер – в ролята на Томас Ман, а Сандра Хюлер е дъщеря му Ерика Ман. Всички роли, дори второстепенните, Павликовски поверява на едни от най-добрите съвременни германски актьори. Усеща се колко добре подготвен е този актьорски състав да създаде нещо наистина изключително, което се разгръща в следващите 82 минути. Съвсем заслужено „Отечество“ донесе на Павликовски наградата за най-добра режисура на фестивала в Кан по-рано тази година.

„Отечество“ проследява посещението на писателя в Германия през 1949 г., след като през 1933 г. напуска страната заради установяването на нацисткия режим и емигрира в САЩ. Томас Ман се е подготвил да произнесе две речи по повод връчването на наградата „Гьоте“ – първата във Франкфурт, в американската окупационна зона, а втората във Ваймар, в съветската окупационна зона. Нобеловият лауреат за литература е посрещнат като герой и от двете страни на Желязната завеса, а пътят между двата града подтиква към размисъл за надпреварата между комунистическата Източна и капиталистическата Западна Германия да привлекат на своя страна писателя и да присвоят символично авторитета му. До него винаги е Ерика – негова преводачка, редактор на речите му и важен политически коректив. Но каква Германия заварват героите и доколко тази страна все още може да бъде наречена тяхна родина?

Разделението, което бележи „двете Германии“ в политически и идеологически план, сякаш намира отражение дори в самия език – в двете различни по смисъл думи, с които немците назовават страната си. Faterland е отечеството, разбирано в неговия конкретен географски и исторически смисъл. Heimat, от друга страна, обозначава не толкова определена територия, колкото емоционалната връзка на човека с нея. Heimat е именно родината – дума, която трудно намира точен превод в други езици заради сантименталната ѝ стойност. Щастливци сме, че в българския език я имаме –  родина, която побира именно това лично усещане за принадлежност, надхвърлящо географските граници. Неслучаен обаче е изборът на Павликовски да ситуира действието на филма именно във Faterland – в бащината земя, към която Томас Ман се завръща шестнадесет години по-късно. Какво обаче е останало от нея?

Останките от следвоенния свят се оказват зловещо отражение на предвоенния: съветските детски хорове напомнят тези на Хитлерюгенд, фашисти все още бродят по улиците нощем на пиянски тълпи, рецитирайки нацистки песни, а концентрационните лагери са получили ново, но не и толкова различно предназначение под властта на друг тоталитарен режим. „Отечество“ разказва за следите, оставени от войната, но преди всичко за белезите от политическия разпад на една страна – за поляризацията на обществото и затварянето му в черно-бялото идеологическо мислене. Камерата на Лукаш Жал постига забележителен баланс в това светът на филма да изглежда едновременно художествено естетизиран и документално автентичен. Кадрите на хаоса по улиците, митингите и кичозните посрещания на героите съществуват редом с премереното осветление и прецизно композираните черно-бели кадри. Впрочем в изграждането на визуалния стил на филма Павликовски не разчита на предварително изготвен сториборд. Вместо това режисьорът прекарва месеци наред в огледи на локации, които заснема. Сетне събира фотографиите и ги подрежда до различни сцени от сценария. Постепенно създава своеобразен колаж от думи и образи, чрез който оформя представата си за света на филма. Резултатът е изключително добре обмислена и разпознаваема визуална концепция. А на въпроса защо се обръща (за трети път) към този период от европейската история, Павликовски казва: „Аз съм заклещен в миналото, но мисля за настоящето“. Макар ситуирана в друга епоха, историята отново ни се струва болезнено позната – поляризацията на обществото е проблем, пред който е изправен един творец, стремящ се да остане над нея, да я игнорира или дори да опита да я излекува – един в крайна сметка безнадежден опит.

Намерението на Павликовски обаче не се изчерпва с изграждането на портрет на една страна – постепенно режисьорът навлиза във взаимоотношенията между героите, черпейки вдъхновение от реални събития в техните биографии. Именно този личен пласт от историята позволява на филма да надхвърли конкретния исторически и национален контекст и да разгърне по-универсален размисъл за принадлежността. Възможно ли е Томас Ман отново да я почувства към място, което вече не споделя същите ценности, а Ерика Ман – към семейството си, което все по-рядко говори на общ език? Пътуването тук не цели да проследи възстановяване на принадлежността, макар героите Ман да са тръгнали с подобно намерение или поне с такава надежда. Напротив, то разкрива колко дълбоко е разминаването между представата за родината и нейната действителност, разминаване, което намира отражение и в отношенията между писателя и дъщеря му. В това пространство на разколебана принадлежност се разгръща личната драма на Ерика. След като научава за смъртта, по-точно самоубийството на брат си Клаус, дуализмът започва да бележи и нея – раздвоена между скръбта по Клаус, любовта и отговорността към баща си, с когото споделя това пътуване, тя също преживява своеобразно изгнание, но не толкова в географското, колкото в личното си отечество, в онази бащина земя, в която разстоянията между нея и баща ѝ стават все по-далечни и непреодолими. В основата на това раздалечаване стои и едно силно его – актьорът Ханс Цишлер по много деликатен и все пак осезаем начин пресъздава жаждата за признание, за внимание и за потвърждение на собствената значимост на своя герой Томас Ман. Сандра Хюлер умело пропуква първоначалната студенина и затвореност на Ерика, разкривайки, че сдържаността ѝ, граничеща със стоицизъм, е всъщност нейният начин да укроти бушуващите у нея чувства. Макар и изпълнена с почит към баща си и към всичко, което той представлява и е постигнал, тя не се страхува да заяви собствена позиция и критично мислене.

Едва на финала виждаме бащата и дъщерята истински заедно, приседнали сред останките на една църква. Да, от отечеството са останали само руини, но сякаш именно тук Томас и Ерика разбират колко важно е човек да опази душата си от разрухата и за първи път си позволяват да изпитат дълго премълчаваната болка. Под звуците на органа и кантатата на Бах, сред разрушената църква, в сълзите на героите се прокрадва надежда за спасение – през любовта, близостта и възможността отново да намериш път към другия.

„Отечество“ си позволява някои отклонения от историческата достоверност на събитията. Пътуването на Томас Ман действително се е състояло през юли–август 1949 г., но писателят е придружаван от съпругата си Катя Ман. Обвинения към Павликовски, че не се е уповавал на фактологията са излишни, защото именно тези режисьорски волности превръщат един исторически фрагмент в красиво и завършено художествено произведение за паметта, изгнанието, семейството и идентичността, отвъд епоха и биография. Вплитайки семейната драма между бащата и дъщерята, позовавайки се на реалната кореспонденция между тях, ситуирайки я в контекста на следвоенна Германия и на това конкретно пътуване, Павликовски позволява на съвременния зрител да преживее тази история, да направи съвременен паралел с проблемите на времето, както и да бъде съпричастен към вътрешния конфликт, който Томас Ман е преживявал през този период от живота си, а защо не и да го преоткрие през книгите му.

„Отечество“ имаше своята българска премиера в рамките на кино-литературния фестивал Cinelibri, последвана от разговор между Павел Павликовски и писателя Георги Господинов – забележителна среща на двама творци в общ разговор за „възможните и невъзможни завръщания, за търсенето на лица от друго време, за дома и отечеството“[1].

[1] Цитатът е част от изказване на писателя Георги Господинов по повод срещата му с Павликовски след прожекцията на филма „Отечество“ през ноември 2026 г.