Разговор с Мариана Манджуля-Жатоп
Мариана Манджуля-Жатоп
Мариана Манджуля-Жатоп е литературен преводач, езиковед и дългогодишен университетски преподавател, посветила близо четири десетилетия на изучаването, изследването и преподаването на български език и литература в Букурещкия университет. От около 15 години тя превежда на румънски език произведения на водещи съвременни български автори, издадени от престижни румънски издателства – Георги Господинов и Елена Алексиева („Трей“ / колекция „Ананси“), Иван Станков и Емил Андреев („Хуманитас“), Йоанна Елми („Полиром“), Костадин Костадинов („Ейкон“), както и драматургия на Теодора Димова (текстът на пиесата „Змийско мляко“ е включен в специална антология с пиеси, представени в секцията „Спектакли-четения“ в рамките на Международния театрален фестивал в Сибиу). През ноември 2026 г. в София тя бе отличена с престижната литературна награда „Перото“ в категория „Превод от български на чужд език“ за преводите си на романите „Ловецът на пеперуди“ от Костадин Костадинов, „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов, „Вулкан“ от Елена Алексиева и „Направени от вина“ от Йоанна Елми.
Наскоро получихте престижната награда „Перото“ за превод – високо признание за майсторството, с което представяте на румънски език произведенията на значими съвременни български писатели. Какво означава това отличие за Вас и как всъщност започна пътят Ви като преводач на художествена литература?
Бях изключително радостна и поласкана при новината, че съм в краткия списък с номинации за наградата „Перото“ – отличие, чиято значимост в българската литературна и културна среда ми беше добре позната. Само по себе си това вече беше признание за труда ми като преводач. Можете да си представите колко щастлива и развълнувана бях, когато научих, че съм носител на наградата за превод. Въпреки че бях на около 2000 километра от София, сърцето ми биеше толкова силно, все едно се намирах в залата на церемонията в НДК. Прави ми впечатление, че независимо на каква възраст е човек, получаването на награда винаги носи огромна радост. Личният ми живот, професионалният ми път и преводаческата ми дейност неизменно са протичали между Румъния и България. Винаги съм се смятала за своеобразен посланик на българския език, литература и култура в Букурещ. Тази награда ме накара да се почувствам удовлетворена и възнаградена за усилията си.
Що се отнася до дебюта ми като преводач на художествена литература от български на румънски, трябва да призная, че не аз направих първата крачка. Основателят на великотърновското издателство „Фабер“ Нейко Генчев познаваше моята научна и преподавателска дейност, тъй като през 2007 г. там бях публикувала в съавторство с Илиана Павлова румънско-български разговорник. Предполагам, че с посредничеството на проф. Иван Станков, по онова време лектор по български език в Университета в Крайова и прекрасен преводач на Мирча Картареску, бе поставено началото на сътрудничество с издателство „Хуманитас“. Българската страна, в лицето на „Фабер“, предложи за превод романа на Емил Андреев „Стъклената река“, който беше истинско литературно събитие в България и предстоеше да бъде екранизиран. И отново българската страна настояваше преводач на романа да бъда именно аз – за изненада на колегите им от „Хуманитас“, които не бяха свикнали да им посочват преводача. Така или иначе бях готова да направя пробен превод. Този първи превод, който беше приет много добре, ми вдъхна увереност. Беше предизвикателство, но и вълнуваща и приятна работа, различна от преподавателската.
След дълга и богата университетска кариера, посветена на строгите академични изследвания и лексикологията, през последните години се отдадохте активно на превода. Какво ново като усещане и предизвикателство Ви донесе преводът на художествена литература, което чисто преподавателската работа не можеше да Ви даде?
С казаното дотук осъзнавам, че вече се доближавам до отговора на този Ваш втори въпрос. Трудът на литературния преводач се върши в тишина, в усамотение, за разлика от този на преподавателя, който се гради върху общуването, пряката връзка със студентите, предаването на знания, обмена на мнения и кипежа от идеи. Но и двете дейности трябва да се вършат със страст и обич, със сериозност, прецизност, подготовка и талант – педагогически или преводачески. Работата, емоциите и вътрешните състояния са различни, но са еднакво благодатни. Изпитвам еднакво голямо удовлетворение, когато мой студент полага усилия под мое ръководство, постига достойни резултати и намира работа според подготовката си, както и когато направя добър превод и книгата събуди интереса на читателите.
Как оценявате от Ваша гледна точка и от прекия си опит на литературен преводач реалния интерес и рецепцията на българската литература сред читателите, издателите и критиката в Румъния в момента? Как изглежда тази динамика отвътре, на самия румънски книжен пазар?
По-трудно ми е да преценя в цялост интереса на румънските читатели към съвременната българска литература, тъй като не съм пряко ангажирана с издателска дейност или културен мениджмънт. Въпреки това по мои преки наблюдения този интерес нарасна особено много, след като романът „Времеубежище“ на Георги Господинов беше отличен с престижната международна награда „Букър“. Интересът към книгите на Георги Господинов, но и към тези на други съвременни български писатели се дължи на умението им да преплитат специфично българските с общочовешките теми, както и на близкия исторически, социален и културен опит на българи и румънци. Както в съвременните румънски творби, така и в българските се поставя силен акцент върху индивидуалната и колективната памет, върху осмислянето на комунистическото минало и проблемите на идентичността в периода на прехода и след него. И в двете литератури се откроява силна тенденция към преоценка на живота по време на социалистическия режим.
Фактът, че България беше страна – почетен гост на тазгодишното издание на Панаира на книгата „Букфест“ в Букурещ, присъствието пред многобройна публика на двадесет български писатели и културни дейци, представянията на книги и дискусиите между румънски и български интелектуалци свидетелстват за изключителна отвореност към българската литература. Надявам се това сътрудничество между българския и румънския литературен свят да се задълбочава в полза и на двете страни и за по-доброто ни взаимно опознаване.
Що се отнася до отзвука от преведените от мен книги сред румънските читатели, неведнъж съм чувала топли думи и признателност лично от тях. Освен това следя и читателски сайтове, където ме изненадват приятно интересните коментари и като цяло положителните оценки на хора, които четат за удоволствие, без да са професионални литератори. Появата на български книги на румънския пазар не остава незабелязана и от литературната преса, която често им посвещава отзиви и статии.
Как подхождате към текстовете, които Ви се предлагат директно от румънските издателства? Как решавате дали да приемете дадено издателско предизвикателство и кое е най-важно за Вас, когато преценявате дали една книга резонира със собствения Ви вътрешен свят?
Трябва да Ви призная, че не съм си задавала всички тези въпроси по този начин. Румънският читател познава българската литература най-вече чрез преводите, излезли преди 1989 година. На румънски език са преведени произведенията на всички значими български класици – от Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Димчо Дебелянов до Емилиян Станев, Димитър Талев, Димитър Димов, Елисавета Багряна, Йордан Радичков, Павел Вежинов, Блага Димитрова и други. След 1990 година румънската литература, подобно на българската, се освободи от идеологическия контрол на комунистическата партия, но челният сблъсък с консуматорското общество, натискът на прохождащия капитализъм и пазарната логика я изтласкаха в периферията на жизнените нужди. Преходът се оказа труден период за издателствата и изглежда хората имаха по-важни грижи от четенето на литература.
В литературния обмен между двете ни страни последваха няколко години затишие без преводи, но след 2000 г. интересът отново се съживи и от двете страни на Дунава. На българския книжен пазар се появиха преводи на книгите на Мирча Картареску в изключителния превод на Иван Станков. Вие, Лора Ненковска, преведохте множество съвременни румънски писатели като Андрея Расучану, Богдан-Александру Станеску, Матей Вишниек, Клаудиу Комартин, Симона Попеску, Елена Владаряну и други. Открояват се също преводите на Ванина Божикова, на Румяна Станчева, която запозна българския читател с творчеството на Габриела Адамещяну, както и на Христо Боев, превел румънски автори от началото на ХХ век като Ребряну, Джиб Михаеску и Михаил Себастиан, но и романите на Йоана Първулеску. В Румъния също започнаха да се превеждат значими съвременни български автори, а когато приемам дадено издателско предложение, се водя от естетическата стойност на текста, неговата изразна сила и способността му да гради истински мостове между двете култури.
Доколко е важно прякото общуване с авторите, които превеждате? Как реагират те в работния процес, колко различни са в отношението си към преводаческите въпроси и как лавирате между различните писателски темпераменти?
Не знам как ще прозвучи, ако кажа това, но не съм общувала особено много с авторите, които съм превеждала, а с двама от тях – изобщо. Не мога да твърдя и че съм срещала трудности или неясноти, за да имам нужда от разяснения от тяхна страна. Не виждам причина да се преструвам на скромна – имам широка обща култура, владея пет чужди езика, пътувала съм много и съм любознателен човек. Умея да върша изследователска работа, знам къде да потърся онова, което не знам, а понякога, дори когато съм убедена, че знам нещо, предпочитам да го проверя.
След като предадох превода на „Времеубежище“, научих от издателството, че Георги Господинов е бил изключително изненадан, че не съм се свързала с него и не съм му задала нито един въпрос. Тогава му написах писмо, в което се представих, обясних му коя съм, откъде идвам, какъв професионален и житейски опит имам, дълбоката ми връзка със София и с реалностите на социализма и прехода, които описва в романа, както и колко всеотдайно съм работила цяла година върху текста. Той ми благодари за писмото и добави, че е убеден, че преводът ми е прекрасен. Вярно е, че при „Градинарят и смъртта“ имах три неясни места и тогава му писах, а той ми отговори веднага, пространно и подробно. Впрочем добре известна е тясната връзка, която писателят поддържа със своите преводачи, и това е напълно разбираемо. Знам докъде се простират знанията ми и когато се натъкна на нещо неясно, не се колебая да попитам авторите, румънски и български колеги, други преводачи, а понякога и студенти или деца на приятели – особено когато става дума за съвременен жаргон.
Съвременната проза често поднася дълги, мелодични и наситени с детайли изречения, които понякога налагат синтактична деконструкция или използване на специфични глаголни форми. Как решавате кога една българска синтактична структура трябва да бъде разделена, за да не се прекрачат границите на търпимост на румънския език?
Повече от 30 години преподавах във Факултета по чужди езици и литератури в Букурещ курса по съвременен български език с всичките му дялове: фонетика, морфология, синтаксис, лексикология, стилистика. Същевременно майчиният ми език е българският, а в румънския се чувствам в свои води. Голяма част от световната класическа и модерна литература – от руската, източно- и западноевропейската до южноамериканската – съм чела на румънски език. Тези преводи, дело на компетентни и вдъхновени преводачи, са оставили трайна следа у мен. Съществува и особен начин да „усещаш“ езика, на който превеждаш – това е съчетание между интуиция и знания.
Например Иван Станков има афинитет към разгърнатите, мелодични изречения, изпълнени с нюанси и детайли, което понякога ме е карало да разделям сложните изречения или да използвам деепричастие на мястото на личен глагол. Обратно, наличието в българския на сегашно деятелно причастие налага в румънския предаването му чрез подчинено изречение, както се вижда в края на този откъс от „Млякото“: „Когато слънцето си проправи път между бръчките, клепачите и миглите на баба, черното около зеницата става прозрачно-кафяво и вътре проблясва неподвижен златист прашец, а самата зеница остава напълно безразлична, като страшен тунел, водещ навътре.“ В румънския вариант разделих изречението на две и превърнах причастието в определително изречение. Елена Алексиева също понякога гради богати, разклонени фрази, които придават особен стил на писането ѝ, и съм се старала да запазя тази нейна специфична конструкция – тя е своеобразен отпечатък на писателя, с който преводачът трябва да се съобразява.
Българският език притежава сложна глаголна система, белязана от категорията вид на глагола, преизказното наклонение и загубата на инфинитива – особености, които липсват или са дълбоко различни в румънския. Отвъд граматическата трудност, как компенсирате на чисто стилистично ниво тези специфични отсенки – като опозицията свършен/несвършен вид или дистанцирането на разказвача от събитието – за да постигнете плавна и естествена румънска фраза?
За румънците, които изучават български език, съм написала тритомно изследване по морфология, като посветих отделен том на българския глагол именно защото той е най-богатата и сложна част на речта и е доста труден за разбиране и правилна употреба от носителите на романски език. В статия, публикувана през април 2025 г. в „Revista de traduceri literare“, илюстрирах с примери от книгата „Спомени за вода“ на Иван Станков различните начини за предаване на тези граматически категории на румънски.
Румънският език не притежава система от граматически средства за формално изразяване на глаголния вид, а румънските представки и наставки имат само лексикална стойност. И въпреки това предаването на българския глаголен вид на румънски е не само възможно, но и многообразно, като ангажира всички езикови равнища: морфологично, синтактично, лексикално и стилистично. Различните начини на протичане на действието намират съответствие в румънския чрез семантично еквивалентен глагол, глаголни словосъчетания, обстоятелствени пояснения, описателни конструкции или фазови глаголи. Например предаването на свършения вид чрез глаголен израз: „Затичах след тях“ става „Am luat-o la goană după ei“; чрез обстоятелствено пояснение: „(…) беше обходил из цялата страна“ става „(…) a străbătut țara în lung și-n lat“; или чрез конструкция, означаваща началото на действието.
Що се отнася до предаването на българското преизказно наклонение, и тук има решения. Румънският език може да прибегне до форми на условно наклонение, бъдеще предварително време или презумптивно наклонение, за да подчертае, че говорещият не е получил информацията пряко или за да натовари изказа с нюанс на недоверие. Също така можем да използваме перифрази и конструкции от типа на se pare că (изглежда, че), cică (уж, казват, че), pasămite (види се), chipurile (ужким), am auzit (чух) и други подобни.
В изследванията си по лексикология сте анализирали задълбочено румънските заемки в книжовния български език. Доколко това научно познаване на общия лексикален пласт Ви помага в ежедневната работа, предпазвайки Ви от автоматизми или семантични капани в литературния текст?
Въпросите Ви са много точни и признавам, ме карат да се замисля. Това са неща, на които не съм обръщала съзнателно голямо внимание. Вярно е, че подготвих задълбочено докторската си дисертация и писах статии за румъно-българските езикови контакти. Тези изследвания са се натрупали някъде, съществуват в определени „чекмеджета“ в съзнанието ми, които се отварят, когато е необходимо при превод. Чела съм в един български роман, преведен на румънски преди 1989 г., как двама от героите седели в антрето (hol), пушели и разговаряли. Само че не ставало дума за антре, а за всекидневна, за хол. Това е грешка, която аз не бих допуснала.
Например Георги Господинов обича да си играе с думите, със съгласните и гласните в тях, да създава нови думи, да прави звукови и смислови сближавания, и в такива случаи езиковите познания, вдъхновението и въображението на преводача са поставени на изпитание. В „Градинарят и смъртта“ бащата имал навика да произнася погрешно определени думи – я нарочно, я по навик: „…облачам, вместо обличам, сякаш обличаш облаци, слатък вместо сладък, което оставя една по-силна фонетическа сладост на небцето…“. На румънски запазих елемента на сравнението и намерих звукови двойки, отговарящи на посланието на автора: „îmbrânca în loc de îmbrăca, de parcă hainele trebuiau înghiontite ca să se lase îmbrăcate, dolce în loc de dulce…“ (сближаване между îmbrăca – обличам, и îmbrânci – блъскам, побутвам, както и между dulce и италианското dolce). В друг откъс, където в бележника „смешните истории“ се прочитат като „спешните“, направих сближаване между румънските прилагателни amuzante (забавни) и ambulante (подвижни/бързи), въвеждайки малка контекстуална адаптация. Моето „предателство“ е привидна изневяра, защото всъщност се стремях да остана вярна на духа на оригинала. Това е само кратък пример за творческата работа на преводача – макар че все пак говорим за ограничено творчество.
Били сте „първа под чертата“ при кандидатстването си в Театралната академия в Букурещ, а знаменитият Дем Радулеску е бил убеден във Вашия талант. Колко от тази интуиция за сценичния дух, от способността да влезете под кожата на героя и да чуете живия диалог влагате днес в превода на литературни текстове?
О, това беше преди почти петдесет години, сякаш в друг живот… Не знам дали синът ми си спомня, но вечер преди сън ми доставяше удоволствие да му чета книжки, като влизам в роли, променяйки гласа си според героите. В мен все още е жив споменът, че когато превеждах пиесата на Теодора Димова „Змийско мляко“, четях на глас всяка реплика, а после и целия текст. И при други текстове чета превода на глас, за да се чуя и да преценя по-добре как тече фразата. Очевидно не мога да се абстрахирам от интелектуалния багаж, който нося като личност, като читател, като литературен преводач. В романа „Вулкан“ има една необичайна пикарескова двойка новобогаташи – единият „американизиран“, а другият типично български. Описани са толкова добре от Елена Алексиева, че мога с лекота да си ги представя във всичките им действия, сцени и пози. Много би ми харесало да изиграя единия от тях – Дуньо, мисля.
Говорите и двата езика още от детството си, има ли нюанси или понятия, за които усещате, че единият език може да изрази по-ясно или по-дълбоко от другия? Има ли писатели – от румънската или от българската литература – които са повлияли особено силно на Вашето отношение към езика?
Не съм размишлявала чак толкова дълбоко дали има понятия и нюанси, които единият език може да изрази по-добре от другия. Да, да кажем, че едно и също човешко преживяване може да бъде изразено в двата езика чрез различни емоционални и културни отсенки. Но не мога да твърдя, че единият език е абсолютно по-богат от другия, а по-скоро, че всеки има зони, в които определени смисли се изразяват по-пряко, по-естествено или по-образно и дълбоко. Например в изречение като: „Връзката им продължава от години“, като се има предвид и контекстът, ми се струва по-подходящо на румънски да преведа българския глагол не с a continua (продължавам), а с a dăinui (трая, пребъдвам), което има по-поетично звучене и внася идеята за постоянство и емоционална вярност. Румънският може би има известно предпочитание към по-разгърнати, нюансирани и експлицитни формулировки, докато българският понякога позволява по-концентриран, по-пряк изказ. Но това не е абсолютно правило.
В литературния превод истинската трудност не е да намериш еквивалента на една дума, а да уловиш какво точно чувства, събужда или внушава тази дума в оригиналния език, и да намериш в целевия език формулировка, която да породи съпоставима емоция. Бих казала, че преводачът не трябва винаги да бъде верен на думите, а на преживяването, което думите предават. И за да отговоря на другия Ви въпрос – сега, на прима виста, за румънския език бих посочила Никита Станеску, при когото езикът е като жив организъм, нещо абсолютно завладяващо. От българската литература отново бих избрала поет – Елисавета Багряна, заради поетичната чувствителност и свободата на изказа.
Има ли съвременни български книги или автори, които все още не сте превеждали, но много бихте искали да представите пред читателите в Румъния в близко бъдеще?
Да, разбира се. Съвременната българска литература е разнообразна и изпълнена с жизненост. Вярвам, че има още автори, които могат да поднесат много приятни изненади на румънския читател. Мисля си за Теодора Димова, Тодор П. Тодоров, Захари Карабашлиев, Деян Енев, Здравка Евтимова, която тази година получи наградата „Перото“ за цялостен принос.
Доколко смятате, че литературата играе съществена роля във формирането на езиковото мислене и в осъзнаването на дълбоката значимост на езика в едно общество?
Безспорно литературата играе фундаментална роля във формирането на езиковото мислене и в осъзнаването на значимостта на езика в обществото. Бих казала дори, че именно в пространството на литературата един език открива и разгръща най-добре своите изразни възможности. Езикът не е просто инструмент за комуникация. Той моделира нашето мислене, възприятието ни за света и за ближните, помага ни да изградим собствената си идентичност. А чрез четенето обогатяваме не само речника си, но и ума и душата си.
За съжаление, в днешното общество, в което общуването е все по-бързо, опростено, пълно с клишета и емотикони, думите често се използват повърхностно, без да се обръща достатъчно внимание на смисъла им, и езикът често обеднява. Литературата ни дава необходимата глътка въздух, за да слушаме, тълкуваме и разбираме. Тя ни напомня, че начинът, по който използваме думите, не е без значение: чрез езика градим реалността, която споделяме. Да отглеждаш любов към литературата означава да отглеждаш свобода на мисълта, памет, емпатия – означава да отглеждаш човешко достойнство. Литературата, подобно на превода, ни учи да прекрачваме отвъд границите на езика и идентичността, за да открием онова, което ни сближава. В този смисъл словото се превръща не просто в средство за общуване, а в пространство на солидарност, взаимно опознаване, толерантност и човешко помирение.
Разговора води ЛОРА НЕНКОВСКА
Превод от румънски: ЛОРА НЕНКОВСКА

