Лакан, психоанализата и литературата
Клод-Ноел Пикман
Screenshot
„Какво иска жената?“: при проведен с Мари Бонапарт в началото на 30-те години разговор, по време на големия дебат около фалическата фаза при момичето, Фройд признал, че „след повече от тридесет години изследване на женската душа“[1] за психоаналитика в негово лице, отговорът на въпроса остава загадка. Наистина ли го е казал? И това остава загадка. Във всеки случай биографът му, Джоунс, който не последвал неговата позиция по въпроса, предал тези думи, а Лакан увековечил изказването като въплъщаващо Фройдовия въпрос пар екселанс[2].
Трябва да отбележим, че Фройд започва да си задава този въпрос още в зората на откриването на несъзнаваното, и то благодарение на своите хистерични пациентки. Наистина, те много бързо го научават, че женското остава въпрос без отговор, който образува дупка в знанието, тъй като знанието на несъзнаваното го игнорира, доколкото познава единствено фалоса като представител на сексуалното.
Затова не е никак изненадващо, че загадката на женското е в самата сърцевина на полето на психоанализата. Още повече че хистеричката от незапомнени времена не спира да подлага на изпитание знанието на господаря там, където то среща своите граници и не знае как да отговори: „Какво е жена?“, пита тя. Въпрос без отговор и тъкмо поради това измъчва човешките същества, независимо от техния биологичен или социален пол. И ето защо всеки има своя привилегирована представа за жената, изградена и отгледана в сърцевината на своя фантазъм – майката или блудницата, светицата или звездата, Лолита или повелителката, сестрата или врагът и т.н. … представа, която се налага на субекта точно на същото място, където Жената не съществува, според провокативното твърдение на Лакан от началото на 70-те години. Чрез него той напомня – като същевременно придава логически характер на това отсъствие, – че в несъзнаваното не се открива представна репрезентация за нея; в несъзнаваното знание няма означаващо за женския пол. Това, разбира се, не пречи на жените да съществуват. Днес те не само съществуват, но в мнозинството си са излезли от анонимността и оковите, в които патриархатът ги е държал. Те вече не оставят на мъжете задачата да определят какво е жената и какво иска тя, а сами вземат думата по въпроса. И психоанализата, която винаги е подхранвала, често в дух на разногласие, феминистките борби на XX век, има съществен принос за това. А Фройд в своето време е първият, който дава думата на жените[3]. Това не бива да се забравя!
И все пак твърдението, че Жената не съществува – като се зачертава определителният член, който би могъл да ѝ придаде универсална характеристика, показва, че липсата на нейна представеност в несъзнаваното може би е в самия произход на всяко творчество. На първо място – това на поетите. От Данте до Морис Сев, от трубадурите до Сервантес, от Маларме до Ив Бонфоа те неуморно възпяват жената и нейната недостъпност или непостижимо изобразяване. Но същото е в сила и за творбите на останалите творци, независимо от тяхното изкуство и област на изразяване. В новелата си „Неизвестният шедьовър“ Балзак разказва за невъзможния стремеж на един прочут художник да нарисува портрета на онази, която се намира в сърцевината на неговия фантазъм. В края на новелата само едно изящно стъпало изплува от хаоса, в който се е превърнало платното, ала от жената, която все пак му е служила за модел, няма да се види нищо. Разбираемо е защо Пикасо припознава себе си в тази история – той, който неуморно рисува жените, които е обичал, една след друга, през целия си дълъг път. Така се появяват безбройните изображение на „художника и неговия модел“, които бележат творчеството му и в които той материализира търсенето на онази, която го кара да желае безкрайно. Нима той, който се е хвалил, че не търси, а намира, не е самият пример за онзи, който цял живот е търсил Жената, без никога да я намери? През 1931 г., в същия момент, когато във Виена Фройд пише своя текст „Женската природа“ и работи върху единствената си уводна лекция в психоанализата по въпроса, в Париж, по молба на своя галерист Антоан Волар, Пикасо става илюстратор на новелата на Балзак. Няколко години по-късно той успява да устрои ателието си на точния адрес, на който сто години по-рано Балзак е ситуирал своята новела[4]. Именно там той рисува „Герника“ през 1936 г. и прекарва всички военни години.
Фройд обаче, поради своя изключителен интерес към хистеричката, още от самото начало се изправя пред въпроса за насладата и по-специално пред тази, която тя разкрива в своя симптом. За да се убедим в това, е достатъчно да прочетем която и да е страница от главата, посветена на историята на пациентките в „Изследвания върху хистерията“.
Същевременно обаче и независимо че цялата негова втора топика отваря път към едно „отвъд принципа на удоволствието“, Фройд така и никога не успява експлицитно да допусне, че една жена може да не бъде изцяло подчинена на фалическия закон на бащата; че когато оспорва неговата норма до степен на нейното подриване, тя не се намира непременно и единствено в разочарованието. Неговата разработка се препъва в загадката на женското и непроницаемостта на „тъмния континент“, както сам признава през 1936 г. в текста си „Завършеното и незавършеното психоаналитично лечение“. Лакан ще го упрекне за това, казвайки, че макар Фройд винаги да се е държал на висотата на дискурса, който въпросът за насладата изисква, все пак съществува област, в която се оттегля и ни изоставя. „Той изоставя въпроса около женската наслада“, казва Лакан през февруари 1970 г.[5], точно в момента, когато е на път да завърши разработването на формулите на сексуацията. Така Лакан се захваща с въпроса именно в пункта, в който Фройд го е оставил отворен поради своята безизходица. За целта той самият се оставя да бъде учен от жени – но по-скоро от женски образи, почерпени от литературата, и то още от самото начало на своите разработки, когато се намира в най-дълбоката фаза на своето завръщане към Фройд, целящо да върне психоанализата към остротата на Фройдовото откритие. Виждаме го как първоначално той ги следва, там, където тяхното женско желание се показва неукротимо, когато цялото им същество казва „не“ на фалическата норма, чиято принуда ги гнети чак до равнището на тялото. По-късно, през 70-те години, самият той пристъпва отвъд пределите, за да придружи мистичките в техния път към безбрежната шир. Той ги следва там, където тяхната наслада не се обременява с наложените от фалическата норма граници. Защото мистичките наистина свидетелстват как се освобождават от нея, за да се отворят по-пълно пред празнотата, която центрира структурата, и да се отдадат на една особена наслада, която не познава граници и се изживява в тялото. Именно в това отношение те са пар екселанс фигури на „не-цялата-във“ [pas-toute].
През 1972 г. Лакан отграничава тази наслада, като заявява, че тя е допълнителна спрямо най-поделената сред човешките същества наслада – фалическата наслада, и я нарича женска, или още – Друга наслада, поради това, че не е наслада на Един-ното [l’Un]. Но не защото е запазена за жените, макар да изглежда, че някои от тях имат по-свободен достъп до нея, отколкото повечето мъже, а защото се среща само отвъд фалоса, само когато се прекрачи бариерата на фалическото. Признаването на тази бариера означава да поставиш граница на фалическото. То не е всичко, тъй като ек-систира [ex-siste] едно поле отвъд, поле, в което неговото значение вече няма валидност. Именно там, в тази точка на свързване между символното и реалното, Лакан в крайна сметка ситуира женското, и именно за да го отрази[6], ще разработи парадоксалното понятие „не-цяло“ [pas-tout], въз основа на което се преподрежда цялостното функциониране на фаличното. И трябва да подчертаем, че именно там и само там, с това позициониране на една Друга наслада, полето на насладата става лаканианско.
По този начин Фройдовият въпрос „Какво иска жената?“ ориентира Лакановата разработка още от началото на 60-те години и привлича като магнит човека Лакан до края на дните му. Доказателство за това е вярната му привързаност към определен брой женски литературни фигури, които са му показвали посоката по пътя. Това е един „Лакан в Училището на жените“, ако заимстваме заглавието от книгата на Мари Пезанти[7]. Именно тук проличава един жив, трептящ Лакан, който ни докосва, като ни прави съпричастни понякога със своята емоция; защото именно когато извиква тези женски фигури, Лакан се въодушевява и се впуска в „стихоплетстване“, макар и да се оплаква, че не е достатъчно поет. И точно както Клод Леви-Строс е дълбоко разтърсен от срещата си с жените от племето кадувео и е написал най-хубавите си страници в тяхна чест, така и Лакан изглежда истински разтърсен от някои женски образи. Например когато ни говори за Лол В. Щайн, героинята от романа на Дюрас, на която признава заслугата да отвори непознато топологическо пространство, от което впрочем той ще черпи вдъхновение до края на дните си. Така в неговата „Почит към Маргьорит Дюрас“, която пише през 1965 г., четем: „Ако ускорявайки крачки след крачките на Лол, в чийто ритъм отеква романът ѝ, ги дочуваме зад нас, без да сме срещнали никого, дали това не означава, че нейното създание се движи в раздвоено пространство? Или че единият от нас е преминал през другия, и кой тогава – тя или ние – се е оставил да бъде пронизан?“[8].
В това отношение, допълва той, „артистът винаги изпреварва [психоаналитика] и му проправя пътя“[9].
Подобно на Фройд, който се е оставил да бъде воден от знанието на жените в зората на своето откритие, Лакан се е оставил да бъде учен от тях. И за да хвърли светлина върху загадката на женското – първо за себе си, а после и за своите слушатели и читатели – в хода на своите семинари той създава истинска антология от женски образи – всички, или почти всички, почерпени от литературата, и в които е разпознал онова, което нарича „истинска жена“.
И така, какво е една истинска жена за него? „В една истинска жена винаги има нещо малко изгубено“[10], казва той.
Ето защо в първата част на неговия семинар можем да срещнем тези героини с малко изгубен вид: Офелия – ефирната, Медея – трагичната, Антигона – чистата, Лол – похитената от любов, Елена – размирната, както и поредицата от пожертвани героини от трилогията на Клодел, на която Лакан посвещава четири лекции в Семинара за преноса[11]: Син и Пансе дьо Куфонтен, и двете завинаги непомирени с Другия, а сетне и Изе, ненаситната, „истинската“ жена от фантазма на Клодел. Към тях можем да прибавим и Мадлен, съпругата на Жид, която изгаря всички любовни писма, писани ѝ от великия мъж, на които той толкова държал, понеже били част от творчеството му – когато открива, че не тя е истинският обект на неговата страст. Нейният акт, подобно на този на Медея, е отговор на непоправимото предателство на Другия на любовта, чиято цел е да го уязви в най-скъпото и ценното за него, но също и в това, което дотогава – както за едната, така и за другата – е било белег за неговата любов: децата за Медея, писмата за Мадлен.
Общото между всички тези жени е тяхната непреклонност – дотолкова страстно са отдадени на абсолютния характер на желанието. Това ги кара да изглеждат като героини на несъкрушимостта на желанието, което се стремят да възвисят до силата на чистото желание. Общото между всички тези жени, както разбираме, е, че се явяват фигури на екстремното. Те не искат – или не искат повече – да имат нищо общо с Друг, който е показал своите ограничения и отхвърлят всичко идващо от него – както обектите, така и опустошения му свят, които той предлага. Ала вместо да се окопаят в своето разочарование, те отправят категорично „не“ както на искането, така и на света на този паднал Друг, когото преди това са издигали до достойнството на Друг на упованието, на закона и на любовта.
Срещаме всички тези жени в онзи особен момент, когато са поразени от липсата у Другия и трябва да се изправят пред един изпаднал от своя статут Друг, изгубил цялата си легитимност, който не гарантира нищо и не може да бъде издигнат до достойнството на Голям Друг, бил той Баща, любовник или Бог. Всички те са преживели това изоставяне от Другия, неговото „отмятане“, неговото „неспазване на обещание, в името на което всичко вече е било отказано“, според красивата формулировка дадена от Лакан[12], за да опише катастрофата, която опитът влече след себе си. Защото не иде реч само за лична катастрофа – тя засяга цялата вселена. Ако Другият се провали, ако субектът изживее неговото изоставяне, целият свят се оказва завинаги разкъсан, окончателно белязан от възможността за злото.
Това са женски фигури, които, вместо да възвисят отново Другия, да продължат да го поддържат съществуващ, както при неврозата, го оставят да се сгромоляса радикално, за да се осланят единствено на себе си, в отсъствие на Друг. Именно тук можем да открием една женска „разноистина“[13] на начините за справяне с това място на Другия, което не само е изпразнено от неговата фигура, ала и завинаги белязано от неговото „предателство“.
Един от тези начини следователно се явява отказът – радикален отказ от отстъпки.
Именно в това „предадено“ място, чиято крайна несъстоятелност представя „подигравката над самото означаващо“, пристъпва, съвсем сама, в абсолютния си отказ от всяко примирение, Син дьо Куфонтен, героинята от „Заложникът“ в трилогията на Клодел. „Всичко в нейното поведение – пише Лакан – ни показва, че е изпила чашата до дъно, без да срещне в нея друго, освен това, което е: абсолютната запокитеност, самото преживяно изоставяне от божествените сили, решимостта да доведе докрай онова, което в тази степен едва ли вече заслужава името саможертва … В последната сцена, преди жеста, с който приема смъртта, Син ни е представена като разтърсена от лицев тик, който по някакъв начин подписва съдбата на прекрасното. Тъкмо това ни показва, че тук е надмината онази граница, за която миналата година ви посочих, че е уважавана от самия Сад – на красотата, нечувствителна към поругаване“[14].
Накърняването на красотата, което показва, че всичко е било пожертвано – този миг, в който бариерата на прекрасното е прекрачена – бележи същевременно абсолютния, окончателен отказ на героинята да се предаде на Другия, да се остави в неговите ръце в мига на своята смърт, понеже е превърнала своя отказ в самата опора на своето желание. Тя казва „не“ на всяко възможно изкупление, избирайки съзнателно небитието, вместо да се обвърже с един Друг на предаденото обещание. „Тук сме отвъд всякакъв смисъл“, твърди Лакан[15].
Изненадващо, в контраст с тези жени жертви, изригващи срещу патриархалните закони, в Лакановата антология от същото време се появяват други женски образи – Изе, героинята от „Раздяла в зенита“ [Partage de midi][16], която в пиесата стои в сърцето на фантазма на Клодел като онази, която открай време за него вече е била фатална. В началото на пиесата тя се появява като надарена с всичко жена: дете, съпруг, красота, интелигентност, съблазън. Нито един мъж не може да ѝ устои и тя ще има всички мъже в пиесата, но само за да ги накара да се сгромолясат още по-убедително. Разбира се, тя изпепелява всичко, което притежава, но не и преди най-напред да го е консумирала … докато се отегчи. Дори Меза, който, при все че я обича със земна, плътска любов, за миг ѝ устоява, понеже обича другаде със завидна, абсолютна, предполагаемо безупречна, необременена със сексуалността любов: той обича Бог, на когото се е посветил. След като среща Изе, Меза се оставя да бъде докоснат, дори въвлечен в скверността на плътта. Тогава Бог става по-малко близък за него, налага му се да го търси. В сферата на любовта Бог, както и Изе се оказват неотстъпчиви партньори, които не приемат да бъдат съсподеляни. И в известен смисъл „не-цялата-във“ [pas-toute] е самият той, който се наслаждава мистично в Другия,… макар и появата на Изе да го връща незабавно към неговото мъжко битие, битието на желание.
Колкото до Изе, от какво е запленена тя, отвъд всичките си блага? Лишена от възможността да срещне мистичната любов, самата Изе се превръща в мистичка на любовта: тя иска да бъде обичана с любов, която може да възникне само там, откъдето любовта на Меза към Бог би се оттеглила. Това е обзетостта от една толкова всеобхватна, толкова абсолютна любов, че се превръща в задушаваща: да я обича така, както е обичал Бог и както само Бог би могъл да я обича. Ето защо тя без съмнение иска Меза – невъзможния и недостъпен мъж, тъй като вече е избрал да се отдаде на Бог. Именно този белег на неговата недостъпност го превръща в безусловно желания за нея. С него Изе – жената, която никога не е можела, нито знаела как да обича дори собствените си деца – е в състояние най-сетне да се наслаждава да обича и да бъде обичана. И за да го постигне, тя се заема да пренесе любовта в регистъра на абсолютното – единствения регистър, в който любовта би могла да съществува и където Изе е разбрала, че трябва да я отнесе, за да се окаже на висотата на пленяващото за Меза, отвъд самата нея. Така, чрез благодатта на любовта, Изе най-сетне е въздигната до среща с Другия… ала само за миг, до падението на Меза, който, приемайки да я обича и желае, отпада от мястото на изключение, тъй като незабавно е принизен до ранга на обект. Така в известен смисъл тя ще се окаже фатална за него. Защото може да се случи нищо да не изглежда прекомерно за една жена, когато е решила да достигне до своя Господар, тоест „да го принуди да слезе“, по думите на Леон Блоа в „Бедната жена“[17] – друга Лаканова препратка. В резултат на което, след като най-накрая е свела този Друг до ранга на обект, тя разкрива истината на подобие, като същевременно заплаща за това с цената на собственото си разочарование. Принизяване на този „поне-един-мъж“ [l’hommoinzun], който, превърнат в обект без стойност, може да бъде изоставен: такъв е хистеричният сценарий, разгърнат от Изе в пиесата, без самият Клодел, уловен в нейните мрежи, да си дава сметка за това.
И все пак поради невъзможността да обича Бог, в когото не вярва, с какъв друг партньор освен с Меза – Божия човек – Изе би могла да изиграе партията, която иска да играе с абсолютния Друг, единствения, който си заслужава? Ето защо се отдава на Меза, после се отдръпва, както е постъпвала с всички останали, щом са дали да се разбере, че не са Другият-на-любовта, онзи „поне-един-мъж“, когото тя очаква. И в края на пиесата, когато вече е отегчена от самата себе си, тя избира да сe предаде и да последва онзи, който ще умре. Първоначално решава да последва Амалрик, после, когато обстоятелствата се обръщат, избира Меза, именно той е повален на земята, смъртоносно ранен. Едва тогава тя склонява да изиграе своята партия докрай, да навлезе в регистъра на абсолюта – чак до споделената смърт. Сякаш само смъртта може да я избави от ограничената наслада, която е изпитвала в това да се изплъзва, и най-после да я срещне с Другия, този абсолютен господар, когото тя открай време е търсила и който се среща единствено в смъртта. Страст към Един-ното [l’Un], която я владее дотам, че я отвежда до часа на нейната истина.
А след това имаме и Антигона, „хлапачката“[18], вдъхновила толкова много коментари, разкази и пиеси. Тази, която не отстъпва от своето желание и така се превръща във върховен израз на човешкия закон, отвъд всякакъв провъзгласен от хората закон; тя сияе с целия си блясък в небосвода на жените, осмелили се да престъпят границата на живота, ала с тази особеност, че поемайки върху себе си вината на бащите, Антигона я превръща в личен избор. Лакан ѝ посвещава три лекции в края на Семинар VII, „Етиката на психоанализата“, за да я превърне във фигура на чистото желание пар екселанс. Защото: „Антигона ни позволява да съзрем прицелната точка, определяща желанието. Тази насоченост е отправена към образ, който съдържа незнайно каква неартикулирана дотук загадка, понеже e принуждавал окото да трепне в мига, когато го погледне. И все пак този образ е в центъра на трагедията, понеже е пленителният образ на самата Антигона… Именно тя ни запленява, с непоносимия си блясък, с онова, което ни привлича и същевременно възпира, в смисъл ни смущава с объркващото в нея – тази така ужасно доброволна жертва“[19].
Невъзможно е човек да не се трогне от откритието, че Лакан е смутен от Антигона до степен да я види като „жертва“, каквито са и героините от трилогията на Клодел.
И все пак Лакан ни казва, че Антигона ни запленява толкова силно, защото „се намира на мястото, което заема, в промеждутъка между две символно разграничени полета“ – между доброволно приетия живот и смърт, на границата между Atē и нейното отвъд. В това отношение Антигона се отличава – тя не води борба срещу безчовечния и безчестен закон на Креон, нито е поставена пред единствената възможност да му се подчини. Напротив, тя е тази, която – понеже прави „избор, немотивиран от никакво благо“[20] – вече не зависи от тиванските закони, били те Креонови или на някой друг, а единствено от своето желание: да погребе брат си Полиник, за чието тяло Креон е решил да гние непогребано пред градските врати, изоставено на милостта на лешоядите. Тя го погребва, защото в света на говорещите-същества [parlêtres] така постъпваме с нашите мъртъвци, като съпровождаме полагането им в земята с думи и ритуали, които откриват възможността за траур и ни позволяват да ги пуснем да си идат. Това е универсален човешки закон, който никой не бива да нарушава, казва трагедията, без да си плати цената за това. А Креон не само издава указ, който го погазва, но осъжда Антигона на мъчението да бъде погребана жива заради своето неподчинение. И самият той ще заплати висока цена, като изгуби жена си и сина си, който обича Антигона: и двамата се самоубиват, оставяйки го сам, обзет от разкаяние за престъпното деяние, извършено в заслепение на гордост [hubris] и непритежаващ друго, противно на Едип, освен очите, за да плаче.
Колкото до Антигона, когато тя прави избора да умре, след като е погребала брат си – крачейки в пълна самота към прекосяване на границата, отвъд която ще се озове в света на мъртвите, – тя не е подвластна на никакъв човешки закон, тя вече е в едно отвъдно на живота, недостъпно за познание, освен чрез неговото прекрачване в мига на смъртта.
Ето защо Лакановата Антигона, в неговия фин прочит на трагедията, се явява по-скоро фигура на женското приемане на структурата и нейния разлом, докато в общия случай бива отъждествявана с окончателното „не“, което противопоставя на Креон, и по този начин драстично свеждана до фигура на отказа, определяна като „непреклонна“ и „непоколебима“ подобно на своя баща[21]. Именно това я отличава от всички останали женски фигури, взети от литературата, които занимават Лакан в този момент на неговото теоретично разгръщане и го насочват към по-нататъшното разработване на въпроса за женското.
Но общият пункт между всички тях е, че се ситуират твърде далеч от върховното благо. Ето какво оставя Лакан „без дъх“, както самият споделя, когато разпознава в тях една етика на неотменимото – изборът на смъртта пред това да се подчинят или направят и най-малка отстъпка пред искането на Другия. Ето защо те изглеждат толкова нечовешки в своята непреклонност.
Приемайки битието-към-смъртта, за Лакан те се явяват фигури на чистото желание, така че именно тук, според тезата му от този период, се оказваме в точката, в която желанието и женското битие могат да се срещнат.
Ето защо в радикалното лишаване, което Антигона приема за себе си, както и в абсолютния отказ, в който Син дьо Куфонтен удържа окончателната си позиция, Лакан съзира самата фигура на „надхвърлянето, на пробива, направен отвъд всяка стойност на вярата“, отвъд всяка гаранция на означаващото. Тези образи, изведени от трагедията отвъд пределите на живота, изглежда могат да разгърнат своето битие – своето женско битие – единствено там, където то се слива със своето унищожение. И Лакан е нарекъл „наслада“ това поле, в което те се самозаточават и което също така е полето, където нагонът към смъртта излъчва мрачния си блясък. Няма никакво съмнение, че тъкмо тези женски образи са го въвели в измерението на насладата, в контрапункт на онова, което е разработвал в първата част на своето учение относно желанието и далеч преди въпросното измерение да заеме полагаемото му се място в неговата теория. Когато женското желание се устреми към тези крайности – там, където разширяването на пътя на желанието се доближава до безкрая на насладата, – то съвсем не се явява защита срещу насладата, напротив: преминава в нея, в една непрекъснатост с нея, подобно на Мьобиусова лента. Насладата обаче може да бъде достигната единствено по този път на липсата, чрез този провал на символното и само при условието на този разлом. Това ще рече, че тя идва от точката, в която символното ни изоставя.
Може ли тази пукнатина в символното да бъде поправена, или тя е от структурно естество? – такъв е въпросът на Фройд в края на неговите търсения[22], който оттук нататък Лакан няма да престане да разработва. По този въпрос отново жените му сочат пътя. Така през 70-те години Лакан се обръща към мистичките и техния опит в качеството им на фигури на една Друга, отиваща отвъд фалоса наслада. Лакан я определя като допълнителна спрямо фаличната наслада, която човешките същества споделят помежду си.
Ала мистичката – далеч от всякаква позиция на отказ – се явява фигура на доброволното приемане. Тя може да открие своето блаженство като се потопи във вътрешния си ад, за да се подчини възможно най-пълно „на нагонната тирания, която влече след себе си отвратителното“, както прави Маргьорит-Мари Алакок, голямата бургундска мистичка от XVII век. Повръщаното, кървящото сърце (което издига в култ), екскрементите са чудесата, които я водят в мрачния ѝ устрем към божията воля – към онова, което Другият иска от нея. Тя е тази, на която казва Бог: „Искам отсега нататък да бъдеш играчката на моята любов, която да се наслаждава от теб по своя воля, както децата правят с куклите си“. Да бъдеш куклата на Бог – така се означава съгласието на Маргьорит-Мари към Бога, нейното венчално „да“, което я превръща завинаги в играчката на Бог, в което тя открива женското си битие.
Но далеч не подчиненост на насладата на Другия характеризира Маргьорит-Мари[23], а заедно с нея и редица други мистички, чиито имена фигурират в Лакановите семинари (като Анджела от Фолиньо, прочутата италианска мистичка от XIII век, която се подлагала на умъртвяване на плътта, пиейки водата, в която е умила нозете на прокажените), а напротив: решителният избор на доброволно робство. Именно в това доброволно робство те откриват абсолютната си свобода. Откриват я в обрата, осъществен в самото лоно на този тип отношение с Бога – преходът от доброволното робство към насладата от безбрежната шир, превръщането на подчинеността в избрана свобода. Да подчертаем в този обрат близостта, която забелязваме между насладата на Другия и Другата наслада. Тя поставя мистичките върху изопнато въже, поради което могат да ги вземат за луди и да се отнасят с тях като такива, ако не се зачете специфичното и автентично мистично измерение на техния опит. Това представлява ценно клинично указание, което далеч не се отнася само до мистичките и ни служи съществено във всекидневната клинична работа.
По този начин мистичките са научили Лакан на онова, което навремето хистеричките на Фройд напразно са се опитвали да го накарат да чуе – че съществуват наслади на битието, които се случват извън всякакво отношение към фалоса, без при това да бъдат наслада на Другия, без да са от порядъка на транзитивистичната наслада (каквато може да бъде психотичната наслада), и че една жена се среща с тях при условието на това предварително детрониране на Другия. Детронирането на Другия дава достъп до радикално разнородна наслада – наслада от непознаваемото, от онова, което остава завинаги радикално Друго за субекта: възторзи, екстази или „обикновени бездни“, ако заемем термина от Катрин Мийо – всички онези сингуларни изживявания на субектно отстъпване, които могат да бъдат изпитани в изоставеността от Другия, както и в безкрайното мълчание на Бог. Тогава „душата се освобождава от Бог (да добавим – и от всяка фигура на Другия), от самата себе си и от своя ближен“, както пише Маргьорит Порет[24]. Как да не чуем в това върховно откъсване, че се открива Друг път – загадъчен за общността на простосмъртните – чието име би могло да бъде „свобода“?
Свободна – именно такава е била Маргарита Порет, изплъзвайки се като бегинка както от религиозната власт, така и от мъжкото господство. Тя сама е описвала своя опит, утвърждавайки, че за една проста душа не е необходим посредник – изповедник или секретар – за да бъде в пряк досег с Бог и казвайки за себе си, че е „не против Добродетелите, а отвъд тях“[25], защото „душа, съединена с Бог, не се нуждае от правила“.
Разбираемо е защо изказаното от нейния глас, женски при това, трябва да се е сторило прекалено подривно и дори еретично за религиозния ред. Нейната първа книга „Битието на пречистената Любов“ е изгорена в края на XIII век, с наложена ѝ забрана да пише отново. Но възможно ли е да бъде възпряна една мистичка да изговори своеобразния си опит, за да го сподели? Следващата ѝ книга, „Огледалото на простите души“ е изгорена най-напред през 1306 г. И понеже продължила да я разпространява, е трябвало да се изправи пред съдиите от инквизиционния съд. И след като останала безмълвна през целия процес[26], е изгорена жива, заедно с нейната книга, на 1 юни 1310 г., на площад „Грев“ в Париж.
И все пак именно това освобождаване на душата дава на мистичките дързостта да отстояват необяснимото в реалното на любовта, както и да се отправят сами в онази лишена от всякакви ориентири зона, където може да бъде срещната една особена наслада, която ги поглъща.
Но Лакан никога не е разглеждал мистицизма като еднородна цялост. Напротив, той е подхождал към мистичките една по една, в тяхната своеобразност и в тайнството на техния достъп до една толкова загадъчна за повечето хора наслада.
Заслужава си да отбележим обаче, че мистичният жест е своеобразен пърформанс, насочен към произвеждането на разлом в мястото на Другия, към окончателното му изпразване от символния Друг, за да може там мистичката да се отдаде изцяло – с тяло и душа. Така те създават един Бог без консистентност и в същото време – място, изпразнено от всякаква представа, показвайки, че не иде реч за трансгресия, а за акт на надмогната граница. И тяхното отдаване е ту наслада от Божието изоставяне, ту наслада от безбрежната шир. Именно в това мистичките най-често са еретички – те си изфабрикуват, една по една, бог по мярка, онзи, който не съществува, за да се изгубят в него. Те сами си налагат лишаване от всички земни наслади, за да се съгласят напълно със своя кръстен път. Тяхната наслада е в най-висша степен лична, но наслада на битието – тази „Gelassenheit“, за която ни говори Майстер Екхарт като за състояние на съвършеното единение.
По-безумно ли е това от колективния път, поет от всички онези мъже – строители на катедрали, които столетия наред обединяват усилията си, за да издигнат шпилове, призвани да достигнат Бога и да го възславят в абсолютен устрем към Един-ното?
Насладата на мистичките запленява. Мнозина мъже – художници, поети, скулптори, както и писатели – свидетелстват за това. Клосовски, подобно на Лакан пред статуята на света Тереза, изваяна от Бернини, Пиер-Жан Жув пред света Катерина на Содома, Батай, разбира се, Чоран и много други. Жан-Ноел Вюарне казваше, че мистичките пробуждат мъжкото желание, като същевременно го надхвърлят, защото „карат да проблесне недостъпното Erlebnis“[27], сиреч едно недостъпно за мъжа преживяване. „Отново и отново – пише той – екстатичките ни въвеждат в тайната на своята преливаща интимност и свръхестествени венчавки. Те ни превръщат в свои довереници, поети, художници, секретари.“

