Богдан Арнаутович
Фотография Барбара Морган
Богдан Арнаутович е хърватски поет, прозаик, журналист и издател, роден през 1961 г. във Велика Ясеница, Босна и Херцеговина. Учи право в Загребския университет. Работи като журналист и редактор в Сисак, а от 2000 г. ръководи семейното издателство „Aura“. Дебютира през 1981 г. със стихосбирката „Ранно побратимяване“, написана в съавторство с М. Паджен. Автор е на книги с поезия, проза и публицистика, а негови творби са превеждани на английски, словенски, словашки и македонски. Носител е на редица литературни отличия, сред които наградите „Весна Парун“ и на „Ратковичевите вечери на поезията“. Членува в Хърватското дружество на писателите. Представените тук стихотворения в превод от хърватски на Людмила Миндова са от книгите „Меридианът на лозята“ (2023), „Легло за гаубица“ (2023) и „Щедрата земя“ (2026), както и от ръкописа „Момичето не може да бъде поет“.
Делба
Едно за теб.
Едно за мен.
Едно за дрозда.
Остатъкът от грозда – в кофата,
после в коша за грозде,
а после в гроздомелачката.
Чаша. Две. Три…
и от страха ми –
като от мръсния език на стара селянка –
почти нищо.
6,2 по скалата на Рихтер
Моята къща вече няма стена към улицата.
Нито стена към градината.
Срутени са и двете фасадни стени.
Няма вече и врати, прозорци, комин,
даже кучешка къщичка вече си няма моята къща.
Мястото, където беше някога, е обрасло с къпини.
Известно време вървях в една посока, а се озовах в друга.
Сякаш тъгата в мен разпознаваше родния край,
докато не вкопах новата си къща в земята.
Бъчва от седемнайсет хиляди литра.
А в нея – друга, по-малка, само за приятели…
И още една по-малка, за дните, когато си спомням къщата си.
Сега най-сетне живея спокойно, като преждевременен старец.
Вече не чувам дори камбаните за утринната служба.
Само дано не прекъсва мирът,
за да мога да излизам нощем, като енот, без страх.
Нашият съсед има
скреж в краката,
казва момиченцето
с кафяви очи,
докато кашлицата
разкъсва слабото гласче.
Изречението звучи
като заседнало
в кравешка глава.
През прозореца
тя гледа мъж
в инвалидна количка.
Той напуска сградата,
за да чуе бойното поле.
В моите войни
никой не бива да умира,
казва момиченцето
и с език полюшва
млечния си зъб.
12
Няма по-сочна
псувня
от нашата:
когато не улучим
цепеницата
върху пъна,
когато ни повали
вятърът,
когато потънем
в снега,
когато позволим на жена
да извади малко нежност
от нашите сърца.
Крехката мелодия
от детството
е твърде слаба,
за да приспи
този бункер.
29
Мелодично е
името на войната.
Земя и кръв,
фалцет на два гласа.
Когато започне,
обещава
да промени света.
И наистина:
Триумфалната арка от черепи
става все по-голяма.
Първо идват
онези, които воюват
с правописа,
онези под височината
на стайния вентилатор.
Ритъма в краката
им го задава черният
клавиш на клавиатурата,
изсвирен форте.
Онези, които си предават
рецептата за войната
от коляно на коляно,
идват последни
и вдишват барута
като сладкар пудрата захар.
Те казват:
Войната е джаз
без стени,
трябва да я спасим
от изчезване.
Точковидни корозии
Баща ми умря убеден, че Земята
не е кръгла. Майка ми умря
убедена, че вещиците не са вълшебни
същества, понеже са врата до врата!
Чичо ми умря убеден, че пасището
си почива, след като вълкът убие цялото
стадо. Баба ми умря убедена, че
хармонията на пианото започва с черния клавиш.
Дядо ми умря убеден, че саламурата придава
послевкус на всичко, което се разкъсва
като пилешки гърди…
Ето това са точковидните корозии във фините човешки
взаимоотношения на моето семейство.
Чичото
Да отиде до обора
в дъното на градината
и да среши конете.
Не му трябваше
друго от белия свят.
Благодарен за това
чудо, в мрака,
който година
след година се сгъстяваше,
измисляше истории
и чакаше внуците си.
Гърди
Белият люляк,
населен с чинки,
полюшва дните.
Моята любима
с гърдите си така
люлее Екватора.
Гледам тези гърди,
не по-големи от компас,
не по-малки от име.
Бог върху тях
отмаря ръцете си,
преди да хване
въжето на съня.
Среща с поета
На тротоара до Ботаническата градина
ме връхлетя поетът Луко Палетак.
През септември земята е все още топла,
а бамбуковият бастун, лесно забележим,
е визуално напомняне за мястото на срещата.
Луко беше в процес
на отхвърляне на предишното си аз.
Хвана ме под ръка
и се наведе към ухото ми:
Мъжът рискува най-много,
ако никога не рискува – отивам
да гледам как спи малкото стадо овце!
Всеки, който ме научи нещо,
остава в паметта ми.
Разходка из шафрана
Бих искал да бъда от пола на Мартина Видаич.
Когато нещо я удари, унизи, нарани,
натъжи я дотам, че да поиска
да отиде при предците си, тя влиза в шафрана
и брои дъждовните капки, събрани в плодника.
После се разхожда из шафрана,
все едно не е роден от сухата земя,
докато не намери семето на силен мъж.
Превод от хърватски: ЛЮДМИЛА МИНДОВА

