Ай Лянан, „Боец в дъжда“
Цветелина Манова
Страстна седмица
В понеделник
времето
ще е благоприятно за умиране.
Във вторник
ще кървиш обилно
на благодатни вади по паважа.
В сряда
Господ-Бог ще се почеше
въздесъщо по престилката:
Може да е цвете,
може да е гном,
може да е фибром.
В четвъртък
ще захвърлиш тялото си
на килима до пижамата.
В петък
ще забравиш
да отидеш на работа.
В събота
ще глътнеш нож,
ще посадиш в гърдите си
дърво.
В неделя ще спреш
да го поливаш.
след който
ще окапят птиците.
А после
ще летим
ужасно дълго.
Страх ме е до смърт
от тишината под прозорците:
някъде между седмия и четвъртия етаж
винаги съществува вероятност
да размислиш.
Ти само приседни до мен
ей тук – на ръба на опустошението.
Аз клечката
сама ще я запаля.
Обяснение в лук
Ако някой ден се срещнем отново,
препоръчително е
да си носиш лук –
така поне ще имам
някакво логично
обяснение.
Икар
Не ме плаши
с изгаряне
от седма степен –
ти не познаваш
болката
от падането.
Многофасетъчно
Прашинка космос
в хаоса
на многофасетъчно око :
цикада.
Гол(г)ота
Да си свалиш бронежилетката пред някого.
Не просто дрехите.
Светла Тилева
Малки черни мисличкиМалки черни мислички,
подлички, ехиднички,
никак симпатичнички,
с острите си кукички,
в сърцето ти са спрели.
И душата ти превзели,
безвъзвратно я разяждат.
Отгдето са се сврели,
неживели, невидели,
искат вън да излязат,
други мислички да чуят,
други хора да оплюят,
да изплашат, да обидят,
и като бумеранг бързо
и внезапно да се върнат.
***
Събрах си голотата и срама,
надянах си светлата рокля.
Сама пристъпих да се заявя,
че имам нужда от мъничко
розова реалност.
***
Футболно поле с гълъби.
Седянка си правят.
Приказват, но повече
наблюдават.
***
Дървото имаше очи.
Спрях се да го прегърна
и то ми заразказва.
***
Автобусът днес пътуваше за мен,
децата още спяха в леглата.
Имах си личен автобус и шофьор.
Погледнахме се и се засмяхме.
Симеон Кърджиев
***
Аз съм този, който пристигна,
чието завръщане е обещано на страна,
която забрави да съществува.
Паметта ми се обляга на дима –
бъдещето е рана,
надявам се на това, което
земята вече погълна.
тук часовниците нямат стрелки
те са някъде пред мен,
въртят се в стая,
в която още не съм стигнал.
Някъде пише за мен:
той присъстваше веднъж,
за малко.
Признание
светът е
бяла стая без врата,
луната резенче лимон,
приготвена на дъската,
поднасям вечерта на теб
Утро
капки светлина
се стичат по върбите
във водата – кръг
Лия Василева
Писмо до Шанхай
上海 (Shànghǎi, Шанхай) – „над морето“
Денем всяка наша среща
е влюбване отново.
Захвърлям тревогите
като стари дрехи
и се намятам с увереността
на горски летен ручей.
Разливам се из улиците ти,
притихвам в зеленината ти
и се вливам в светлините ти
нощем.
Няма никой никога да те обича
Мислите ми на рояци се тълпят,
като канибали
всяка сянка в мен намират,
удвояват,
утрояват и
събират безпощадно,
докато се самоизядат.
Пламена Белчева
РазминаванеПознавах те, когато знаеше малко –
малко те и познавах.
Познавах те, когато знаеше повече –
повече те и познавах.
Познавах те, когато знаеше всичко –
тогава вече не исках да те познавам.
Но продължавах.
Защото ти ме познаваше най-добре.
Лъжичка захар
Лъжицата ми се изплъзна
и падна от масата.
Хладната ѝ форма приличаше
точно на теб –
изваяна до най-малкия детайл.
Блестяща отдалеч,
по-простичка отблизо.
Студена в самотата си
и топла, когато бива придружена.
Устните ти – като синя тъга,
с вкус на желязо.
Недей да падаш от масата и ти.
Само ми сложи малко захар
в кафето.
Аз ще ти правя компания,
да не ти е студено.
Туче Шевки
КърджалиПред мечката* срещнах две баби.
Шептяха – Evet, evet, herkesin Allahı bambaşka.**
В кафето насреща ѝ
попът цъкаше карти –
сякаш мечката тъпчеше различията,
събираше разбиранията.
– Allah bilir***,
измърмори дядото,
бързо подминавайки я.
А в парка пред общината –
автобуси с местни туристи.
Какъв балотаж да има –
всички сме за едно
бездейно
ново
начало
постарому.
* Мечката – паметник в центъра на Кърджали.
** „Да, да, всеки си има съвсем различен Аллах“ (тур.).
*** “Аллах знае“ (тур.).
Стара Загора
Разцъфналата липа се раздава.
Полените не жалят.
Няма тротоар,
само велоалея.
Тротинетката минава почти през мен.
А мислите ми водят единствено по
правите ти улици.
Ема Боинска
Дементен каруцарКаруцарят, след това магарето.
Отзад се учиш да водиш.
Белеше ябълки, докато
ми разказваше за воините в рода.
Посегна за още една ябълка.
Щеше да прави пита
в кухнята, която вече я няма.
– Помниш ли, като отидохме за риба,
а хванахме котка?
– Викахме ѝ на баба ти Светицата.
– Молеше ѝ се да подмине
квасеното мляко.
Продължи да реже първата ябълка.
Беше дете, докато ми говореше като дядо.
– Ако не ме беше измъкнало
онова добиче от реката,
нямаше да цъфнеш и ти.
От думите му изплуваше река,
чието дъно само копитата помнеха.
Оттогава държал юздите,
но не смеел да върже
свободата на спасителя си.
Търся каруцарят и магарето,
докато чета името му на мрамора.
Деменцията му вече беше преминала.
Последният кукловод
„Не ме събуждай преди 33-та“ –
пишеше на бутилка от 23-та.
Виното си спомняше
за гроздето.
Под тапата отлежаваше
десетгодишен сън.
Старата изба се беше напила
от сънища, които не бяха нейни.
Всяка вечер по стълбите
слизаше някой,
който не искаше
да стига до утрото.
Пресъхнали бъчви
люлееха в тишина
марионетка с чужди очи.
Люлката спря,
но светът продължи да се върти.
От конците се беше измъкнала
една шепа човек.
Нямаше кой да я дърпа.
Клечеше пред старата изба.
Отсъди вместо мен, моля,
защото аз не мога.
Нямам пари.
Аз съм голтарят,
който ще ти разкаже за свободата
пред олтара.

