Новини
Психологът Полина Василева пред БЛИЦ: Децата, принудени да мълчат, за да оцелеят, плащат цената на насилието и като възрастни

На 19 ноември отбелязваме Световния ден за борба с насилието над деца. За мен като психотерапевт, който от години работи с последствията от травматични преживявания, тази дата има дълбок смисъл и бих искала тя да не се превръща в поредния ден от календара, изпълнен с патетични призиви, декларации за подкрепа и обществено възмущение, които на следващата сутрин потъват в забрава.
Хиляди деца са принудени да мълчат, за да оцелеят, да крият следите от побоите, да преглъщат униженията, да понасят заплахите, да се научат да разчитат настроенията на възрастните по стъпките в коридора, по начина, по който се затваря вратата, по интонацията на гласа. Да живеят в непрекъсната тревожна готовност за следващото наказание, което следва заради разлята чаша вода, незадоволителна оценка, несъгласие или просто лошото настроение на родителя.
Изключително жестоко е насилието, извършвано там, където детето би следвало да се чувства в най-голяма безопасност – в собствения си дом. Мястото, което трябва да бъде убежище, се превръща в територия на страх, подчинение и безпомощност. Родителят, от когото детето очаква закрила, нежност и приемане, е същият човек, от когото се страхува, а потребността да бъде обичано го принуждава да търси близост с онзи, който го наранява.
Как оцелява детската психика в подобна действителност и какви кървящи рани оставя насилието не само по телцата на тези деца, а и в психичния им свят десетилетия по-късно, е тема, която ежедневно присъства в професионалната ми работа.
В психотерапевтичния кабинет срещам порасналите деца на насилващи родители. Хора на различна възраст, с различна житейска история, образование и социално положение, нерядко професионално успешни, привидно уверени, добре функциониращи в обществото. Зад тази фасада откриваме тежко вътрешно страдание, болезнена несигурност, хроничен срам, вина и дълбоко нарушено доверие в собствената личност и в отношенията с другите.
Те отдавна са напуснали домовете, в които са били насилвани. Изградили са собствен живот, семейства, професионална реализация, социални контакти. Ала защитните механизми, формирани в детството, за да им помогнат да оцелеят в тези домове, продължават да определят начина, по който обичат, избират партньори, преживяват близостта, реагират на конфликти, поставят граници и възприемат собствената си стойност.
Насилието има много лица, част от които не оставят видими белези
Обществото ни продължава най-лесно да разпознава физическото насилие. Синините, счупванията, раните, изгарянията и следите от удари са видими свидетелства за жестокостта, която едно дете е понесло. Съществуват и форми на насилие, чиито последствия не могат да бъдат удостоверени с медицинско свидетелство или фотография.
Системното унижение, обезценяването, заплахите, публичното засрамване, психологическият контрол, наказателното мълчание, отхвърлянето и емоционалното неглижиране разрушават постепенно усещането на детето за собствена ценност, безопасност и право на индивидуалност.
Представете си дете, което ежедневно чува, че е безполезно, глупаво, неблагодарно, че е наказание за родителите си, че никой няма да го обича и че трябва да бъде благодарно за всичко, което получава. Дете, чиито чувства се осмиват, страхът му се нарича слабост, плачът му се наказва, а всеки опит за несъгласие се възприема като непослушание, което трябва да бъде пречупено.
Година след година подобно отношение започва да оформя вътрешната представа на детето за самото него. То постепенно интернализира родителските оценки и престава да възприема унижението като характеристика на поведението на възрастния, започвайки да го преживява като доказателство за собствената си недостатъчност.
Има и деца, които никога не са били удряни, живели са в материално осигурени семейства, имали са хубави дрехи, играчки, образование и всички видими белези на благополучие. Липсвала е емоционалната свързаност с родителите, чиито грижи са били насочени към физическите потребности и постиженията им, докато страховете, тъгата, разочарованията и необходимостта от нежност са оставали без отклик.
Емоционалното пренебрегване лишава детето от онова жизненоважно отражение, чрез което то се научава да разпознава чувствата си, да разбира потребностите си, да изгражда положителна представа за себе си и да регулира емоционалните си състояния.
Материалната обезпеченост не компенсира отсъствието на емоционална близост. Детето се нуждае от възрастен, който да го вижда, чува, разбира, приема и защитава, включително когато е тъжно, гневно, уплашено, разочаровано или не отговаря на родителските очаквания.
Защо децата мълчат и защо толкова често никой не им вярва?
Една от най-болезнените характеристики на домашното насилие е мълчанието, което го обгръща. В дисфункционалните семейства съществува негласен договор за съхраняване на фамилната репутация, в който всички членове са принудени да участват.
“Не изнасяй семейните проблеми навън”, “Какво ще кажат хората?”, “Никой няма да ти повярва”, “Ако проговориш, ще видиш какво ще стане” – това са послания, чрез които детето научава, че истината за преживяното е опасна, а разкриването ѝ представлява предателство към собственото семейство.
Съществуват семейства, в които публичният образ на родителя е напълно противоположен на поведението му у дома. Навън той е любезен, загрижен, щедър, социално уважаван, а зад затворените врати упражнява жесток контрол, унижава, заплашва и насилва. Детето вижда двете лица на един и същ човек, а когато направи опит да разкаже за преживяното, открива, че възрастните от обкръжението му трудно допускат възможността толкова “чудесен човек” да извършва подобни жестокости.
Това недоверие има опустошителни последствия за детската психика. Към първоначалния страх и болка се прибавят усещането за изоставяне, преживяването, че никой няма да го защити, и постепенното съмнение в собствените възприятия.
Тежки са и случаите, в които другият родител знае за насилието, присъства на него, намира оправдания за поведението на извършителя или убеждава детето да бъде по-послушно, за да не предизвиква поредната агресивна реакция.
Тогава детето губи не само сигурността в отношенията с насилващия родител, а и доверието в онзи възрастен, от когото е очаквало защита.
В клиничната практика подобни преживявания се разглеждат и през механизмите на травмата от предателство – травматизация, настъпваща в отношения със значими хора, от които детето зависи емоционално и физически.
То продължава да обича родителите си, да копнее за приемането им и да се стреми да заслужи тяхната обич, дори когато системно е подлагано на насилие. За да запази привързаността си, детската психика изгражда защитни механизми на отричане, омаловажаване, рационализация и самообвинение.
Детето започва да оправдава насилника, да търси причините за агресията в собственото си поведение, да приема наказанията като заслужени и да вярва, че ако стане достатъчно добро, послушно и безупречно, жестокостите ще престанат.
Това е трагичната цена на зависимостта от хората, които би трябвало да го обичат и защитават.
Детето, което наблюдава насилието, също го преживява
Не е необходимо ударите да бъдат насочени към самото дете, за да бъде то травматизирано.
Представете си малко момиче, което чува как баща му пребива майка му, вижда кръвта, чува виковете, плача и молбите насилието да спре. То стои вцепенено от ужас, без физическата сила да се намеси, без възможността да защити обичания човек, преживявайки непосредствен страх за неговия живот.
Същото се отнася за децата, които наблюдават насилие над баща, брат, сестра или друг значим член на семейството.
В подобни ситуации се разрушава фундаменталното усещане за безопасност и предвидимост, което е необходимо за здравословното психично развитие. Детето живее в постоянна готовност за следващия конфликт, следи настроенията на възрастните, опитва се да предотвратява избухванията им и поема отговорност за състоянието на цялото семейство.
Тежка е вината, която изпитва, че не е успяло да защити пострадалия. Тази вина продължава да присъства и в зряла възраст, когато се проявява чрез прекомерно чувство за отговорност към чуждите емоции, болка и страдание.
Така порастват хората, които непрекъснато се опитват да спасяват другите, пренебрегвайки собствените си потребности, лични граници и психологическо благополучие. За тях чуждата болка се превръща в лично задължение, а невъзможността да помогнат поражда вина, тревожност и преживяване за собствена недостатъчност.
Как да разпознаем дете, подложено на насилие?
При децата, преживяващи насилие, се наблюдават тревожност, депресивни прояви, затвореност, страх, социална изолация, нарушения на съня, спад в училищните резултати и телесни оплаквания без установена медицинска причина. Други проявяват агресия, раздразнителност, импулсивност и противопоставяне на авторитетите, а тези реакции често биват погрешно определяни единствено като невъзпитаност или проблемно поведение.
Съществува и друга много уязвима група деца, които възрастните възприемат като прекрасно възпитани. Те са послушни, тихи, отговорни, стараят се да не създават проблеми, да предугаждат очакванията на околните и да изпълняват всичко, което се изисква от тях.
Зад това привидно безупречно поведение често стои усвоеното подчинение като средство за оцеляване. Детето се е научило да потиска собствените си чувства и потребности, за да избегне наказание, унижение или отхвърляне.
Сериозно внимание заслужават децата с необясними телесни наранявания, противоречиви разкази за произхода им, изразен страх от прибиране вкъщи, внезапни промени в настроението, регрес в развитието, свръхбдителност и устойчиво усещане за тревожност.
Тези сигнали, включително резките промени в поведението, изискват незабавно внимание, изслушване на детето и професионална оценка на неговата безопасност.
Не бива да очакваме от детето само да ни разкаже какво преживява, след като то е научено, че разкриването на истината ще доведе до наказание, отхвърляне или още по-тежко насилие.
Отговорността да разпознаем страданието и да потърсим помощ принадлежи на възрастните.
Психологическите последствия в зряла възраст
Системното насилие в детството нанася тежки поражения върху психичното развитие, нарушава емоционалната регулация, механизмите на привързаност, самооценката и способността за изграждане на здрави междуличностни отношения. Продължителното излагане на заплаха въздейства върху развитието на системите за стресова регулация и изграждането на собствената идентичност.
Научните изследвания потвърждават, че преживяното насилие в детството е доказан рисков фактор за развитието на депресивни и тревожни разстройства, посттравматично стресово разстройство, дисоциативна симптоматика и дълбоки нарушения в преживяването на собствената идентичност.
Последствията продължават години и десетилетия след прекратяването на насилието, прониквайки в най-интимните сфери на личността – отношението към себе си, способността за доверие, преживяването на близост и избора на партньорски отношения.
В психотерапевтичната практика тези последствия се проявяват далеч отвъд диагностичните категории. Срещам възрастни хора, които изпитват болезнена вина при всеки отказ, които не умеят да защитават личните си граници, които приемат чуждото неодобрение като заплаха от изоставяне и непрекъснато се стремят да заслужат любовта чрез подчинение, търпение и саможертва.
Срещам хора, за които близостта е свързана с тревожност, недоверие и очакване за предателство. Хора, които избират емоционално недостъпни или контролиращи партньори, остават в отношения на обезценяване и продължават да се опитват да получат от другия онова приемане, което не са получили от родителите си.
Нерядко това са личности с изразен перфекционизъм, високи професионални постижения и привидно стабилно социално функциониране. Зад непрекъснатата необходимост да се доказват откриваме дълбоко интернализирано убеждение, че не са достатъчно добри, ценни или достойни за обич.
При други се наблюдават емоционално отдръпване, недоверие, затруднения в разпознаването на собствените чувства, дисоциативни симптоми и преживяване за вътрешна празнота.
Години след напускането на насилствения дом човек продължава да реагира на чуждия гняв, повишения тон, неодобрението или мълчанието със същата тревожна готовност, която някога му е помагала да предвижда опасността. Неговата нервна система е усвоила определени реакции в условията на продължителна заплаха, а защитните механизми, били необходими в детството, вече създават затруднения в отношенията и ежедневното функциониране.
Междугенерационно предаване на насилието
Насилието се възпроизвежда и между поколенията чрез усвоените модели на поведение. Част от преживелите насилие възприемат агресията, унижението и контрола като допустими средства за упражняване на власт, докато други изграждат противоположен модел, основан на непрекъснато отстъпване, самозаличаване и страх от конфликти.
Тези механизми са предмет на десетилетия клинични наблюдения и научни изследвания. Разпознаването и преработването им са съществена част от прекъсването на насилствените модели и от възстановяването на психологическата автономност.
Преживяното насилие не оправдава насилието, което възрастният впоследствие причинява на други хора. Разбирането на неговия произход е съществена част от превенцията и прекъсването на междугенерационното му предаване.
От първоизточника
Прочети в оригинал ↗