Живеем във време на еднодневки. Купуваме евтино, носим кратко, хвърляме лесно и забравяме още по-бързо. Така се отнасяме с обувките си, с дрехите си, а за съжаление – все по-често и с душите си, и с хората около нас. В този забързан, пластмасов и крещящ свят, в който всеки иска да изглежда скъпо, но ако може да плати евтино, историята, която искам да ви разкажа днес на страниците на Топ Преса, звучи като приказка от друга вселена. Или по-скоро като реквием за едно изгубено достойнство, което тихо си отива пред очите ни, без дори да забележим липсата му. Ако някога пътят ви отведе към Струга – онзи красив македонски град, в който водите на Охридското езеро раждат река Църни Дрим, а вятърът още помни стиховете на братя Миладинови – спрете за миг в старата чаршия. Подминете лъскавите витрини с китайска стока, подминете шумните кафенета и се ослушайте. Може би ще чуете тихото, ритмично тракане на една стара шевна машина. Този звук е сърцебиенето на миналото. Там, в една малка работилница, която повече прилича на храм на паметта, отколкото на търговски обект, стои деветдесетгодишният Йоне Кленко. Той е последният обущар на Струга. Последният мохикан на една епоха, в която думата тежеше повече от златото, а майсторлъкът беше въпрос на чест, а не просто на оцеляване.
Когато погледнеш лицето на Йоне, виждаш географията на целия двадесети век. Всяка бръчка около очите му е път, всяко загрубяло парче кожа на дланите му е белег от труд, какъвто днешното поколение дори не може да си представи. Очите му се насълзяват, когато говори. Не от старческа немощ, а от болка по нещо чисто и свято, което сме пропили и проиграли. „Остарях с тази работа – казва тихо той, докато пръстите му с привично, почти ласкаво движение галят парче стара кожа. – Цял живот работя като обущар. Някога, за да бъдеш занаятчия, човек преди всичко трябваше да бъде честен. Но днес няма нито честност, нито качество.“ В тези няколко простички изречения старият майстор е поставил най-точната и безпощадна диагноза на нашето съвремие. Ние загубихме мярката за истинското. Заменихме майстора с фабричната лента, заменихме естествената кожа с изкуствен заместител, заменихме морала с тарифата. За Йоне Кленко обущарството никога не е било просто начин да си платиш сметките. То е съдба, наследена с кръвта и възпитанието. Историята му започва като роман от старите пожълтели страници. Баща му научил тънкостите на занаята не къде да е, а във Франция – родината на елегантността, където усвоил изкуството да прави фини плетени кожени сандали. После съдбата го отвела в Белград, където се прочул като майстор на дамски обувки. През далечната хиляда деветстотин тридесет и осма година бащата прибрал семейството си в голямата столица, но буреносните облаци на Втората световна война ги принудили да бягат и да се завърнат в родната Струга.
Именно там, в трудните военни и следвоенни години, започва истинското посвещение на малкия Йоне. Представете си онова време – няма готови калъпи от интернет, няма куриерски фирми, няма лесни решения. „Работехме заедно с баща ми, беше страшно трудно в началото, защото обущарят трябваше сам да си набави кожата, гьона, клечките, конците, всичко необходимо, после да извади кройка, да вземе мярка от крака на човека. Но най-важното беше майсторът да не излъже. Защото излъжеш ли веднъж в малкия град, утре никой няма да прекрачи прага ти“, спомня си деветдесетгодишният мъж. Какъв урок по маркетинг и човечност, нали? Днес университетите преподават сложни теории за корпоративна социална отговорност и изграждане на бранд, а старият стружки обущар знае тайната в една-единствена дума: честност. Да погледнеш клиента в очите и да знаеш, че обувките, които си му направил с двете си ръце, няма да го предадат в калта и снега. Да вложиш частица от себе си във всеки бод. За да стигне до върховете на този занаят, Йоне не се е затворил в черупката си. Обиколил е цяла бивша Югославия – от град на град, от майстор на майстор, само и само да открадне още малко знание, да види друг тертип на работа, да намери най-добрите инструменти. Купувал ги е един по един, пазил ги е като очите си, защото за истинския творец инструментът е продължение на ръката и на мисълта.
Когато го слушаш как описва процеса по създаването на един чифт обувки, разбираш защо с такава горчивина твърди, че кондурджийският занаят е по-труден от всеки факултет. В университета четеш книги, вземаш изпити и получаваш диплома, която понякога остава просто лист хартия на стената. В работилницата на живота изпитът е всеки божи ден. Трябва да познаваш душата на материала – как диша кожата, как се опъва, къде ще поддаде и къде ще стяга. Трябва да си едновременно анатом, дизайнер, инженер и психолог. И най-вече – трябва да имаш търпение и смирение. А точно това са двете качества, които съвременният човек погреба най-дълбоко. Ние нямаме време да чакаме, нямаме нерви да учим с години, искаме всичко тук и сега. Затова и децата на Йоне, макар и отгледани с хляба на този благороден труд, са поели по друг път. Изучили са се, хванали са професии, които носят далеч по-големи доходи и по-малко мазоли по ръцете. Старецът не ги съди, в гласа му няма упрек към тях, има само една тиха, примирена скръб по прекъснатата нишка. Традицията, предавана от коляно на коляно, спира до него. Когато един ден тежкият катинар щракне за последен път на вратата на неговото дюкянче, с него ще се заключи цяла една култура на бита в Струга.
Най-страшното признание на Йоне Кленко обаче е друго. От хиляда деветстотин деветдесет и пета година насам той не е изработил нито един нов чифт обувки. Помислете само – близо три десетилетия един виртуоз на кожата не е създал нищо ново, защото никой не го е поискал от него. Това е като да забраниш на пианист да свири концерти и да го оставиш само да настройва разстроени клавиши. Днес в неговата работилница, превърната в своеобразен музей на спомените, хората влизат само когато нещо се скъса. Носят му стари чанти, разшити колани, разлепени евтини обувки. „Стружани вече не се интересуват от ръчно изработени неща, купуват евтина китайска стока, която се разпада за един сезон“, въздъхва майсторът. Парадоксът е смазващ – хората купуват боклуци, произведени на хиляди километри от безлични машини, и после ги носят на деветдесетгодишния гений на ръчния труд, за да ги спасява и закърпва. И той го прави. Без да мърмори, без да се високомери, със същото онова внимание, с което някога е правил изящните дамски сандали по френски образец. Навежда се над своята вярна спътница – шевната машина от хиляда деветстотин двадесет и шеста година. Тази машина е негова връстница по дух и по-стара от него по години. Цял един век тя трака и шие историята на рода му. На нея са работили предците му, на нея той самият е прекарал младостта и старостта си, научил се е сам да я разглобява, смазва и поправя, защото в света вече няма техници, които да разбират езика на механизмите от двадесетте години на миналия век.
Върху тази вековна реликва Йоне е поставил бележка с надпис, който може да разплаче всеки човек с чувствително сърце: „Спомен от миналото, настоящето и бъдещето… не се продава“. В един свят, в който абсолютно всичко има цена и всеки е готов да продаде историята си, принципите си и паметта си за шепа грошове, един деветдесетгодишен обущар от Струга ни удря звучен морален шамар. Не се продава! Не се продава потта на баща му, не се продават безсънните нощи, не се продава занаятът, не се продава времето. Тази машина не е просто желязо, тя е котва, която държи Йоне свързан със смисъла да диша и да отваря работилницата си всяка сутрин. Заобиколен от пожълтели фотографии, от които го гледат млади и усмихнати лица на хора, повечето от които вече не са между живите, сред калъпи, чукове, шила и мирис на лепило и естествена кожа, този тих и смирен човек всъщност извършва едно невидимо свещенодействие. Той не просто поправя скъсаните каишки на чантите ни. Той се опитва да закърпи скъсаната връзка между поколенията. Опитва се да ни напомни, че нещата имат стойност само тогава, когато в тях е вложена душа и когато се грижим за тях, вместо да ги изхвърляме при първата драскотина.
Старият майстор казва с болка, че държавата трябва да помогне, за да оцелее занаятчийството, че няма нито млади хора, които да искат да учат, нито останали живи майстори, които да ги научат. И е напълно прав. Защото изчезването на занаятите не е просто икономически въпрос или статистика за затворени малки предприятия. Това е културна и духовна ампутация. Когато изчезнат обущарите, часовникарите, шивачите, ковачите и грънчарите, градовете ни губят своя характер, чаршиите се превръщат в бездушни коридори за бързо хранене и евтини парцали, а ние самите се превръщаме в консуматори без корен и без памет. Разказът за Йоне Кленко, записан от македонските колеги преди време, днес звучи още по-остро и тревожно. Дали старият майстор още отваря сутрин дървената врата на своята работилница в Струга, или вече си почива от земния път, оставяйки своята машина от хиляда деветстотин двадесет и шеста година да мълчи в тъмното? Какъвто и да е отговорът, неговият завет остава да виси във въздуха като укор към всички нас. Следващия път, когато обуете новите си обувки, купени на разпродажба в мола, спомнете си за деветдесетгодишния Йоне от Струга. Спомнете си за насълзените му очи и за думите му, че някога в света е имало честност и качество. И си помислете колко много обедняхме, откакто решихме, че можем да живеем и без двете.
Материалът Само в toppresa.com! Човекът, който закърпва времето: Тъжната изповед на деветдесетгодишния Йоне Кленко, последния обущар на Струга е публикуван за пръв път на ТопПреса.


