ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
Живеем във време, в което знанието се превърна в една от най-често употребяваните думи. Говорим за икономика на знанието, за иновации, за технологични революции, за изкуствен интелект и за бъдеще, което сякаш вече е пристигнало. Непрекъснато откриваме нови възможности, създаваме стратегии, изграждаме научни центрове и обявяваме поредните успехи на образованието и науката. И някак между всички тези добри намерения остава един неудобен въпрос – какво всъщност се променя в живота ни?
Защото науката не съществува само заради самата себе си. Тя е част от обществото, което я създава, поддържа и очаква от нея нещо повече от поредния доклад, отчет или справка. Разбира се, не всяко научно откритие трябва незабавно да се превърне в стока, технология или икономическа печалба. Фундаменталното знание има собствена стойност, която невинаги може да бъде измерена с пари. Но когато между научните постижения и действителните потребности на обществото се появи трайно разстояние между тях, вече не говорим само за особеност на научната дейност, а за съществуването на проблем.
В България този проблем има своя дълга история. Образованието, науката и бизнесът съществуват едновременно, но твърде често живеят в различни светове. Университетите подготвят специалисти, научните организации произвеждат изследвания, предприятията търсят решения на своите затруднения. Всеки върши нещо, всеки отчита дейност, всеки има собствените си правила и показатели за успех. Само че общият резултат невинаги отговаря на положените усилия и изразходваните средства.
Получава се странна картина. Имаме университети, но предприятията невинаги намират необходимите специалисти. Имаме научни публикации, но малко от тях достигат до практическо приложение, което да води до обществено развитие. Разполагаме с лаборатории и оборудване, но достъпът до тях и действителното им използване не винаги оправдават направените инвестиции. Подготвяме млади учени, а след това трудно им предлагаме условия, при които да останат в науката. И продължаваме да се питаме защо нещата не се получават.
Вероятно защото сме свикнали да измерваме успеха с онова, което най-лесно може да бъде преброено. Колко студенти са приети? Колко дипломи са издадени? Колко научни статии са публикувани? Колко цитирания са получени? Колко проекта са изпълнени? Колко средства са усвоени?Все въпроси, на които можем да отговорим с числа. Значително по-трудно е да кажем какво се е променило благодарение на тях на всичко това.
Някъде по пътя превърнахме отчетността в своеобразна цел. Научният труд започна да се оценява все по-често чрез точки, индекси, публикации и административни изисквания. И вместо тези показатели да ни помагат да разберем стойността на създаденото знание, понякога самото знание започва да се съобразява с тях.
Ученият трябва да публикува, за да бъде атестиран. Трябва да натрупа необходимите показатели, за да продължи академичното си развитие. Трябва да изпълни изискванията на проекта, за да отчете полученото финансиране. Всичко това има своето основание,но когато се превърне в единствен смисъл на научната и изследователската работа, възниква опасността да произвеждаме все повече публикации и все по-малко действителна промяна.
Особено неприятно е, когато стремежът към бързо публикуване изпреварва възможността едно откритие да бъде защитено като интелектуална собственост. Така резултат, който би могъл да намери приложение в едно предприятие, понякога става публично достояние, преди изобщо да е потърсена възможност за неговото използване.
Разбира се, науката не бива да се превръща в производствен цех, а ученият – в търговец на собствените си идеи. Но не е разумно и да приемаме, че обществото трябва безкрайно да финансира дейности, без да се интересува от тяхната резултатност.
Същото противоречие откриваме и в образованието. През годините университетите създадоха множество специалности и магистърски програми. Някои от тях действително отговарят на новите потребности на обществото. Други обаче повтарят вече изучавано съдържание, предлагат модерно звучащи наименования и съществуват повече заради вътрешната организация на академичните структури, отколкото заради бъдещето на студентите. Така младият човек може да прекара години в университетските аудитории и въпреки това да се окаже недостатъчно подготвен за действителните предизвикателства на професията си. А още по-неприятното е, че понякога самите университети не изглеждат особено обезпокоени от този резултат.
Докторантското обучение също заслужава сериозен размисъл. Според данните на Националния статистически институт към края на 2025 година в България се обучават 5936 докторанти. Зад тази цифра стоят хиляди млади хора, които са избрали трудния път на научното познание. Но колко от тях ще намерят достойно място в научната общност? Колко ще продължат изследванията си? Колко ще бъдат принудени да потърсят друга професионална реализация?
Не можем да отговорим само с броя на издадените дипломи. Трябва да се интересуваме от съдбата на тези хора, от условията, при които работят, и от смисъла на научните задачи, които изпълняват. Научната кариера трудно може да бъде привлекателна, когато изисква години подготовка, сериозни лични усилия и постоянна несигурност, а възнаграждението често остава далеч от възможностите, които предлага частният сектор. И после с изненада установяваме, че младите хора не желаят да се занимават с наука.
Проблемът не е само в университетите и научните организации. Българският бизнес също носи своята отговорност. Много предприятия предпочитат да закупят готова технология, вместо да инвестират в разработването на собствена. Това е разбираемо от гледна точка на непосредствения икономически интерес. Особено когато става дума за малки и средни фирми, които ежедневно се борят с разходи, конкуренция и несигурност.
Научните изследвания изискват време, средства и готовност да бъде поет риск. А бизнесът невинаги разполага с достатъчно от тези три неща. Така се получава поредният затворен кръг. Университетите очакват предприятията да проявят интерес към научните им разработки. Предприятията очакват университетите да им предложат готови решения. Държавата финансира едните, регулира другите и отчита изпълнението на поредната стратегия.
Междувременно времето минава. Може би най-големият ни проблем е, че продължаваме да мислим за образованието, науката и икономиката като за отделни пространства. А те отдавна не могат да съществуват пълноценно едно без друго. Университетът трябва да познава потребностите на обществото, без да се отказва от академичната си свобода. Бизнесът трябва да разбере, че развитието не се постига единствено чрез закупуване на чужди технологии. Държавата трябва да престане да възприема науката чрез политика която само да разпределя средства и осъществява контрол върху отчетите.
Най-вече трябва да се научим да оценяваме не само направеното, но и постигнатото. Една научна разработка може да има огромна стойност, без да носи непосредствена печалба. Една фундаментална идея може да промени света след дълго време. Но една приложна разработка, финансирана с обществени средства, също заслужава въпроса дали е намерила своето място извън страниците на един верифициран отчет.
Няма нищо лошо в академичните звания, научните степени и академични длъжности, международните публикации и престижните отличия. Напротив, те са част от признанието за положен труд и многото усилия. Проблемът е в това, когато признанието се превърне в заместител на съдържанието, а институционалният престиж – в оправдание да не се задават неудобни въпроси.
Впрочем университетската автономия е едно от големите достижения на съвременното образование. Автономията не означава отсъствие на отговорност. Тя не може да бъде удобна и непреодолима преграда срещу всяка необходима промяна, нито основание да се съхраняват практики, които отдавна са изгубили своя смисъл и значение.
Необходими са ни университети, които създават знание, а не само възпроизвеждат учебно съдържание. Научни организации, които работят заедно, вместо да се затварят в собствените си институционални граници. Предприятия, които виждат в науката възможност за развитие, а не поредния ненужен разход. И държава, която разбира, че инвестицията в знание не приключва с подписването на един отчет или създаването на една стратегия.
Това не означава да очакваме всяка лаборатория да произвежда патенти, всеки преподавател да създава ново предприятие или всяка научна публикация да води до определен икономически резултат. Означава да изградим такава среда, в която добрите идеи имат възможност да продължат своя живот. Защото знанието, което остава заключено зад стените на университетите, постепенно губи част от възможностите си да променя обществото.
Има нещо особено тъжно в това да притежаваш способности, които не успяваш да използваш. Още по-тъжно е, когато това се случва не с отделния човек, а с цяла държава.
България има учени, преподаватели, изследователи и талантливи хора. Има традиции, научни школи и постижения, които заслужават уважение. Уважението към миналото не може да замести отговорността към настоящето. Не можем непрекъснато да говорим за бъдещето, ако продължаваме да поддържаме отношения, правила и институционални навици, които принадлежат на отминало време.
Науката има смисъл, когато разширява границите на познанието. Образованието е толкова важно, когато подготвя хора, способни да мислят и да създават. Икономиката е развиваща, когато превръща човешките способности и знания в условия за един по-добър живот.
Обществото има право да очаква тези три свята най-после да започнат да се разбират. Иначе ще продължаваме да имаме все повече стратегии, все повече отчети, все повече показатели и все повече основания за очаквания, които няма да постигат целите си.
Защо, след като знаем толкова много, успяваме да правим и променяме толкова малко?

 

Материалът Когато науката остава зад стените на университета е публикуван за пръв път на Новини от Севлиево - вестник Росица.