„Кога човек трябва да престане да търси промяна в живота си и да стане по-смирен?“ – въпрос, който предизвиква бурни дебати от поколения насам за това кое е приемливо и кое – не в обществото. За някои този момент настъпва около 30-годишна възраст, за други – малко след 50 или 60, а за трети няма конкретни времеви рамки. Според голямата италианска актриса София Лорен: „Изворът на младостта – това е вашият ум, вашият талант, творчеството, което внасяте в живота си и в живота на любимите си хора. Когато се научите да черпите сили от този източник, вие наистина ще победите старостта“. Франц Кафка пък свързва щастието с победата над старостта, докато Албер Камю вижда нейната трагедия в невъзможността да следваме плановете си.
Най-новото представление на Малък градски театър „Зад канала“ – „Игра на котки“, по пиесата на унгарския драматург Ищван Йоркен, поставя именно тази тема в центъра на вниманието, провокирайки ни сами да потърсим „перфектната формула на остаряването“. Пред нас стоят две перспективи – да приемем действителността или да се опитаме да избягаме от нея? Въпросът е как подхождаме към едното и другото и до каква степен позволяваме на чуждото одобрение да влияе върху изборите ни. И най-вече – кога разминаването между казаното и действително преживяното взема превес над самите нас?
Снимка: Петко Мавродиев
В центъра на историята в „Игра на котки“ е госпожа Ержи Орбан, в ролята Светлана Янчева – жена, която отказва да се примири с възрастта, самотата и загубата на любовта. В първите сцени тя ми се стори не особено симпатична, но постепенно започнах да разбирам поведението ѝ и дори да изпитвам емпатия към нея. Зад противоречивите ѝ изблици, белязани от егоизъм, манипулативност и несправедливост, се крие една напълно естествена човешка потребност – да продължи да обича, да бъде обичана и да усеща, че животът все още има какво да ѝ предложи. „Тя се бори не толкова за конкретен мъж, колкото срещу усещането, че животът ѝ вече е приключил, докато тя самата все още е жива“, споделя режисьорът на спектакъла Десислава Шпатова.
Снимка: Петко Мавродиев
Светлана Янчева се движи като ураган по сцената, хипнотизирайки публиката от първата до последната реплика. Тя води действието с изключителна лекота, жонглирайки с всяка проява на дребнавост, завист, самосъжаление и отчаяние у своята героиня. Чрез писмата и разговорите със сестра ѝ Гиза Орбан (Станка Калчева), изпълнената с безброй хумористични елементи комуникация с най-добрата ѝ приятелка Паула (Христина Караиванова) и противоречивите ѝ отношения с любовта на живота ѝ Виктор Черменски (Свежен Младенов) постепенно опознаваме вътрешния свят на героинята – изпълнен със съмнения и несигурност. Героинята на Янчева е олицетворение на всички онези пораснали момичета и момчета по света, които, лутайки се между сенките на миналото и забързания ритъм на настоящето, често губят реална представа за самите себе си. От страх да излязат от собствения си балон, в който от години общуват с едни и същи хора, те рядко поставят под въпрос причините за дискомфорта, който изпитват.
В случая с Ерджи се оказва, че проблемът не е в натрупалите се бръчки по лицето ѝ, а в токсичната среда, от която никога не опитала да се откъсне.„Интересува ме начинът, по който хора, прекарали голяма част от живота си заедно, могат да познават най-уязвимите места един на друг и да ги използват. В нашия спектакъл се опитваме да направим тези отношения физически видими. Понякога едно незначително движение, един поглед или едно докосване могат да разкрият повече насилие от цяла сцена на открит конфликт. Тези жени имат нужда една от друга, но тази необходимост невинаги ги прави добри една към друга. Именно това противоречие изгражда отношенията им“, казва Шпатова.
Снимка: Петко Мавродиев
С помощта на изкусно оформления декор на Тита Димова – Вантек, пъстрото музикално оформление на Юлиян Стоичков и блестящия актьорски състав, който определено „не се страхува да бъде некрасив на сцената“, се върнах години назад в собствения си живот – към периоди, в които често ми се е налагало да правя компромиси с личните си представи в името на чуждите норми и мнения, които са ме заобикаляли. Към днешна дата, макар и все още далеч от средната възраст, съм горда, че съм намирала смелостта да се измъкна от капана на ограниченията, в който съвсем съзнателно съм се вкарвала. Вярвам, че щом веднъж прекрачи този праг, човек започва по-лесно да разпознава истински ценните неща отвъд материалното – а именно искрената споделеност в отношенията, в които приемаш другия такъв, какъвто е, с всичките му положителни и отрицателни страни, противоречия и несъвършенства.
А може би именно това осъзнаване ни помага да преминем по-леко и през старостта, ако имаме късмета да я доживеем.В разгара на двайсетте си години не си представям остаряването като „игра на котки“ – с дебнене, преструвки, внезапни атаки и отстъпления, а по-скоро като „игра по план“, която не изключва спонтанността и промените по пътя ни. Един „сезон“ от нашето кратко съществуване, към който гледаме със същото любопитство, както и към останалите, осъзнавайки колко точни са думите на френския писател Мишел Уелбек в романа му „Платформата“: „Човешките отношения не са толкова сложни, колкото се говори: често са неразрешими, но рядко са сложни“, както и „Човек може да живее в този свят, без да го разбира – достатъчно е да може да получи от него храна, нежност и любов“.
Снимка: Петко Мавродиев
Ако все още ви е трудно да облечете в думи собствената си представа за „перфектната формула на старостта“, ви предлагам да се запознаете отблизо със света на сестрите Орбан в Малък градски театър „Зад канала“. Между неудържимия смях и неловкото мълчание двете ще разкрият пред очите ви какво се случва, когато превърнете манипулативната среда в свое убежище. Те ще ви напомнят колко е важно да поемете контрола над собствената си духовна вселена и да не позволявате на другите да определят правилата в нея. Билети за предстоящите представления ще откриете ТУК.





