Илюстрацията е генерирана с помощта на ИИ.
Прокрадналите се между листата на дърветата лениви слънчеви лъчи погалиха лицето ми. Чувството на пълзяща по кожата ми топлина ме изпълни с удоволствие и накара косъмчетата на ръцете ми да настръхнат. Стана ми хубаво. Шумящите високо клони се разместиха и слънцето ме заслепи. Затворих очи и се усмихнах.
Вятърът бе добил онзи характерен за късния септември хладен шепот, който загатваше за приближаващата зима. Закопчах ципа на прекалено голямото си яке. Някои плочки от тротоара липсваха. Прескачах ги, като внимавах да не настъпя подвижна, за да не се изпръскам. Щом стигнех до събрали се на купчинка жълти листа, ги подритвах, опитвайки се да ги накарам да се пръснат и разхвърчат колкото мога повече. От време на време спирах да пусна листо в някоя локва или да изчопля боя от олющените огради. Не бързах за никъде.
Не бях изпитвал това чувство на безгрижие от толкова години... Всъщност от колко? Та аз още съм ученик. Поне така мисля... За момент си помислих че съм някой друг. Да, ученик съм в четвърти клас. Имам голямата раница, чийто цип съм забравил да затворя. Тя подскача при всяка моя крачка и ме удря по дупето.
Притеснявам се за оценки и бели и за това какво е казал този съученик на онзи, а не за пари и политика и ремонт на скоростната кутия. Точно сега например се притесних дали ще стигна навреме за анимационните филмчета по телевизията.
Ще ги гледам в хола на големия ни телевизор Електрон. Представих си как го пускам, той издава този футуристичен електрически звук и картината му се разгръща от малка светеща точка, а косъмчетата на ръката ти се изправят щом докоснеш кинескопа.
Обзалагам се, че баба ми ми е направила мекици. И да не е мекици, съм сигурен че е приготвила някаква вкусотия. Ще си ги ям на дивана в хола докато гледам телевизия, помислих си със задоволство.
Вятърът завъртя и вдигна листата в жълто-кафява вихрушка само на няколко крачки от мен. Пъргаво скочих към сменящото посоката си мини торнадо, но то почти веднага се разпадна. Все пак листата продължиха да се въртят по тротоара до калната детска площадка, покрай която минавах всеки ден. Погледнах я - беше сива и изписана с графити, точно каквато я помня.
Тук разбих носа си, докато се опитвах да скоча от тежката желязна люлка, когато бях на седем. А на това място целунах момиче за пръв път. Що за странен спомен. Та аз съм още 4-ти клас, а това е спомен на тийнейджър. Главата ми бързо прогони този анахронизъм, но тази мисъл зароди в мен семенцето на пълзящо безпокойство. Щом си спомням това, на колко години съм всъщност? Опитах се да избягам от тази мисъл - аз съм ученик от четвърти Г и се прибирам вкъщи. Мисълта за очакващата ме топлина и уют ме успокои и зае съзнанието ми.
Уличните лампи примигнаха няколко пъти и светнаха. Как мина толкова бързо времето? Умът ми не го побира. Май съм се отнесъл. Досега отдавна трябваше да съм се прибрал. Ще имам ли неприятности? Забързах крачка.
Чак сега забелязах че по улиците няма жива душа. Това е много странно. Помня, че по това време много хлапета тръгваха от училище към домовете си. Хората се прибираха от работа. Колите уморено ръмжаха на път към паркоместата си пред блоковете.
Ето пак - помня? Нормално ли е едно дете да говори така. Аз съм дете. Със сигурност поне съм бил дете...
Вдигнах лявата си ръка за да погледна часовника си и се сетих че тогава все още нямах часовник. Откакто татко ми подари своята Омега, тя сякаш стана част от мен. Да, мисля че съм сменил много часовници на лявата си ръка оттогава, а татковия се счупи толкова отдавна... Също както и баща ми. Само дето щом хората се счупят, не могат да бъдат поправени. Те са по-скоро като есенните листа - танцуват няколко прекрасни мига и след това, загубили магията си падат на земята и се превръщат в нещо друго.
Вече е почти тъмно. Забързвам се и вече почти тичам. Стъпвам в локва. Оказва се по-дълбока от колкото си мислех. Мисля че чорапът ми е мокър. Вече няма значение. Минавам напряко през един двор, който обикновено избягвам, защото там живеят бабички, които те гледат и обсъждат на висок глас, така че да чуеш какво си говорят. Блокът на вещиците, така му казвахме. Прибягвам между паркираните коли, изплашен от напиращата през тъмните прозорци непоносима тишина. Нямаше никой и това още повече ме притеснява.
Олекна ми, щом стъпих на осветения от жълтата светлина на уличното осветление тротоар на булеварда. От другата страна виждам моя блок. Тъмно е, но няма луна. Няма и звезди. Само тук-таме светят прозорците на сивите блокове. Светлините им са особено бледи, като светлината на свещ. Изпълва ме силно чувство на копнеж по дома. Движа се толкова бързо, че краката ми не се допират до земята. Всъщност аз май нямам крака.. Нямам и тяло. Беше твърде старо и повредено и не издържа третия инфаркт. Да, аз не съм ученик, аз съм старец.
Сега си спомних.
Помня миризмата на кафе от джезве на малкия ни винаги пълен с гости дом. Колко е сигурно в прегръдките на майка ми. Усещам силата на голямата ръка на баща ми, която стиска моята детска, докато ме води на детска градина. Паднах от това дърво и си счупих ръката, докато се катерех за джанки. Помня как сърби под гипса в онова лепкаво лято.
Аз съм дете.
А тук играехме футбол, докато момичетата ни гледат. Помня вкуса на кръвта, след като се сбих заради нея и вкуса на целувка, малко след това.
Аз съм юноша.
Спомних си как ми се усмихна Ана в метрото, където я срещнах за пръв път. Миризмата на панелната ни гарсониера. Изгубих работата си в деня в който разбрахме, че е бременна. Малката ръчичка на Антон която стиска пръста ми.
Аз съм мъж.
Спомних си как младостта ме напусна със смъртта на родителите ми. Колко бездънно празен стана апартаментът им, който навестявах само за да почета на терасата и да нахраня котките пред блока, които винаги са си същите.
Аз съм старец.
Спомних си бездушно бялата светлина и миризмата на белина в болничната стая.
Спомних си как семейството ми ридае около леглото ми.
Аз съм... мъртъв.
Виждам че у нас свети. Ето я вратата на входа. Заяжда, трябва да я дръпнеш, за да отвориш. Взимам стъпалата на един скок. Докосвам бравата на нашата боядисана в жълто врата. Отключена е. Става ми леко. Откога бленувам да се прибера у дома. Топъл аромат ме прегръща. Май са мекички.
Автор: Никола Ников
Никола Ников пише разкази и е автор на книгата „I Woke Up in Someone’s Dream: How Consciousness Shapes Reality“. Публикува свои текстове и в личния си блог nikolanikov.blogspot.com.
Ключови думи: разказникола никовисторияпътят към домаРубрика: ЧовекВид галерия: ОбикновенаСпециална рубрика: Читателски обектиБез банери:
