„- Знаеш ли, когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези... - Значи през онзи ден четирийсет и четирите пъти си бил много тъжен?” Из „Малкият принц” България е страната на честите залези. Всяка светлинка на хоризонта бързо залязва и се стопява в повсеместния мрак. Дали защото и ние сме мъничка планета като тази на Малкия принц, или защото сме населени от лилипутски принцове и принцеси, но тъгата тук не е състояние, а начин на живот. Аха някой да се развесели и ето ти залез – кървавочервен, драматичен и тъжен. Сядаш на стола пред телевизора и броиш свещици, жертви, политици. Въздъхваш и ето нов кадър – пак в аленочервено. Този път - палежи, а после катастрофи, стихии, болници, пленарни зали и смръщени богове. Умираме с невероятни темпове. Ако пропуснем по естествен път – държавата ни има грижата да навакса с някоя язовирна стена, стара сграда, опасни пътища, стари автобуси, тесни проходи и какво ли още не. Все се мъчи да го докара до 44 залеза на ден. И успява. А...