Единствената ситуация, от която няма да излезем живи е животът. Няма нищо по естествено от това да умреш. Смъртта е, както казваше покойният ми приятел Валери Калонкин: „Дишаш, дишаш и изведнъж – не дишаш”… Не може да кажем същото за появата на този свят. Нещо от рода на: „Не дишаш, не дишаш и изведнъж – дишаш”… Идването на този свят е толкова различно, колкото и начина на живот после. Но в България смъртта вече е с разновидности… Тя е нещо като: „Дишаш, дишаш, защото ти дишат във врата. Или ти дишаш във врата на някого”… После му вземаш дишането. Да. В България смъртта е всъщност вземане на другото дишане. Защото той е спал спокойно в леглото си. Или защото просто му е дошло времето някой да му вземе живота. Или да му вземе живота, или да му даде смъртта. Ей, така, както си се наредил пред вратата на студентско общежитие, за да влезеш и си легнеш в леглото, за което майка ти и баща ти са платили, някой минава край теб и без дори да ти каже, ти дава малко смърт. Без да...