в. Известия

Полицията арестува опозиционера Алексей Навални след митинга на Пушкинския площад. Снимка: ридус

Победата на Владимир Путин в борбата за президентския пост не буди учудване: още дълго ще се търси яснота доколко мръсни са били изборите, но тази победа бе сигурна. Твърде силен е страхът на руския народ от разказваните приказки за “оранжеви революции”, твърде малка е вярата му в собствените сили, твърде силен бе административният натиск и твърде разюздано - телевизионното “промиване на мозъци”.

Путин не можеше да не спечели, но специфичното в тези избори бе, че основният им резултат не е името на победителя, а общото разположение на силите. И две неща тук са особено важни.

Първото е сериозният провал в рейтинга на избрания президент в Москва, Санкт Петербург и други мегаполиси. Гласовете още не са преброени докрай, но е сигурно, че в близките шест години Русия ще бъде управлявана от президент, избран от провинцията и етническите републики напук на растящата средна класа в големите градове. Президент, който ще бъде принуден да се опира на очевидно ретроградната част от обществото, зависеща изцяло от раздутия държавен сектор в икономиката.

Путин от “третия” или “четвъртия” си мандат (ако сложим в сметката и периода от 2008 до 2012 г.) ще е принуден да бъде по-консервативен и да се държи по-агресивно спрямо новите политически сили и течения, тъй като всички те ще са в една или друга степен опозиционни. Затова рискувам да предположа, че конфликтът му с реалността ще се изостря и новият му президентски мандат със сигурност ще е последен.

Второ, ще отбележа изненадващия успех на новия участник в надпреварата - Михаил Прохоров. Той не бива да се интерпретира като резултат от сплотяването на хора с десни идеи, при все че Прохоров безспорно е либерал. Става дума по-скоро за друго: обществото е окончателно разочаровано от политиците, които десетилетия наред се правят, че смятат сериозно да се борят за висшия пост в страната.

Времето на “мастодонтите” Зюганов и Жириновски (водачи съответно на комунистите и на либералдемократите) явно вече е изтекло. Изтекло е вероятно и времето на техните партии. Този път в списъка на кандидат-президентите липсваше името на Явлински (неформален лидер на извънпарламентарната партия “Яблоко”), което обаче не променя нещата: ако бе тръгнал на избори, той уверено би спечелил последното място. Успехът на Прохоров означава, че е дошло времето за мощно “преформатиране” на руското политическо поле.

Това преформатиране ще бъде ознаменувано според мен с две тенденции: от една страна, либералите ще получат в лицето на Прохоров нов лидер, с когото не могат да се мерят по популярност другите политици в тази част от идеологическия спектър; от друга страна, на левия фланг ще започнат процеси, чийто краен резултат ще е формирането на широка коалиция от сили със социалнодемократични стремежи.

При това положение десните ще имат за задача да преодолеят вътрешната си раздробеност и да поведат борба с цел Прохоров - днес подозиран от мнозина, че подпомага играта на Кремъл - да стане в бъдеще истински самостоятелен политик. Днес няма никакво значение кой му е дал “пътен лист за политическия живот”, той самият или властта; важното не е какъв е бил, а какъв може да стане. Либералите в Русия не са имали подобен шанс още от средата на 90-те.

Задача на левите пък трябва да стане изграждането на нормална социалдемократическа партия - партия, която не обещава на народа да национализира олигархичните бизнеси или да удвои бюджета чрез данъци върху разкоша. През 21-и век комунизмът е орис само за Северна Корея; затова новата лява партия трябва да се доближи до центъра - според европейския модел, а идеологията й да бъде определяна не от някой десантчик с пет висши ...