Българите сме драматични хора - обичаме и мразим на гъсти дози. Всяко светло зрънце обаче потъва в безбрежно море от ненавист, фобия, люти чушки и черен пипер. Ето как: В България много обичаме децата си. Никак не харесваме младото поколение обаче. Било егоистично, мързеливо и безпътно. То също ни обича по своему, но мрази нашите напъни да го накараме да работи за 400 лева, да създава семейство и да намира смисъл във вкиснатата боза, която му предлагаме като личен пример. Обичаме да щипем бебетата по улицата, но не и да ги раждаме. Ако все пак природата ни излъже да го направим, й скрояваме номера на кукувицата – оставяме малките си в чужди гнезда - сиропиталища, детски градини, баби, бавачки и всеки, който би ни отървал от бремето на родителството. От бедност, неволя и глупост завъртаме кръга на горния абзац. Обичаме възрастните си родители. Веднъж годишно. Почти като англичаните. Те обаче не им ходят на гости, за да натоварят зимнината в багажника или по Нова година - за...