Политическият преход от тоталитарна към демократична държава 1989-2012 г. доказа, че много от грубите грешки се дължат на умисъл и нерешителна активност именно на партиите вляво. Цялостното разцепление и търсене на подходи да се представи нов стил, както и определени връзки в обществото впоследствие доказа несъвършената БСП като наследник на БКП. Голямата задача на определени групи по активизиране бившата върхушка бе на всяка цена да запазят паритета за влияние върху бившите комунисти като наградят или наслоят пропагандно бивши прийоми на живковизма. Целта бе именно да изтрият от паметта чрез прехода за тоталитарните навици и възродят след това на реживковизирана база признание, достойнство и стил на онова минало, което отхвърлихме. Цялото противоречие в БСП за периода от 1990 - 2010 г. бе съчетание на демагогия за демократична промяна, фалш платформа на фалш идеи за недопускане на истинска програма за промяна на левите разбирания на българските избиратели. Вместо това БСП системно и последователно разшири властовия си периметър с цел да осигури материално дислоциране в определени сфери. А чрез определени свои представители и положи основите на олигархията като съчетание и фаворизиране на неизвестни за партията личности. През прехода БСП успя да моделира и вторичен политически театър на различни теми и конкретни проблеми, като винаги им придаваше международен съгласувателен оттенък. БСП се простираше до уникалните крайности на общото отрицание на онова, което издигаше като платформи и идеи, а впоследствие го представяше като осъзнато политическо израстване или проблем на прехода. Така всички станахме свидетели на времето, когато Жан Виденов искаше да задържи материалната база в постсоциалистическо разпределение, а се стигна до извратената масова приватизация. Така всички бяхме убеждавани, че натовският влак, който превозваше военно оборудване през 1994 г. от Русе до македонската граница, е най-опасният за националната сигурност, а после направихме друго. Така лидерът на партията Георги Първанов бе най-ревностният последовател на Милошевич и държеше пламенни речи против НАТО, а после този стил бе обратно променен. Това уникално двуличие на лидерската база роди и реципрочната реживковизирана олигархична каста, която днес предопределя пътя на България в Европейския съюз и към НАТО като постефектна на първоначалния план. Тази оценка за БСП е твърде важна заради двата фундаментални проблема на българката лява политика. Има ли политически ресурс БСП да представлява българските леви в Европейското и световното ляво политически пространство или не? Има ли нужда от създаване на ново ляво обединение с цел по-адекватна реакция срещу БСП със сборен силен политически обект, който да елиминира олигархичната прослойка? В състояние ли е този нов политически обект да разбие мита, че БСП уеднаквява, събира и представя левите ценностни идеи в рамките на ПЕС с по-разширени обхвати или не? Наложително е бързо и неотложно да се осигури координация между всички леви политически субекти за изясняване на политически възможности и организиране на единен ляв и центристки фронт против БСП. Политическа реализация: В България липсата на сериозна теоретична основа и разбирания за промяната доведоха до огромното лутане, съпътствано и с огромни загуби за обществото. У нас платформата на Александър Лилов не бе доразработена в детайли, а желанието и прагматичността на Андрей Луканов остана нито разбрана, нито реализирана. Липсата на фундаментална лидерска база роди впоследствие и експериментите при създаването на Съюза на демократичните сили и другите опозиционни формации. Ефектите на старта на промяната, дешифрирани след време, се отразиха най-вече на случайни, безволеви субекти, насочени главно към материално забогатяване, съчетано с първична престъпност. От друга страна, манипулацията на бившите сътрудници на отдел "Идеологическа политика" на ЦК на БКП и комсомола чрез "Галъп" и стартови социологически агенции доведоха до пълен блокаж на реалната оценка за лявата политика. И въпреки всичко в БСП възникнаха, особено след 40-ия конгрес, социалдемократически наченки на търсене на "другото начало". Още през юни 1992 г. професор Чавдар Кюранов стартира с "Обединението за социална демокрация". През декември 1993 г. Александър Томов и група депутати, напуснали парламентарна БСП, стартираха изцяло обновената платформа на ГОР (Гражданското обединение за републиката). Година по-късно този малък социалдемократически субект се обедини с водача на социалдемократите д-р Петър Дертлиев, учредявайки ДАР (Демократична алтернатива на републиката). След фалшифицирането на изборите от 18 декември 1994 г. ДАР не успя да продължи с пълна сила, а лидерът на ГОР пое сам без да ангажира нито международния авторитет, нито възможностите на друг тип обединение с д-р Дертлиев. Стартирането на проекта за Евролевицата като естествено продължение на ГОР не доведе до нов тип социалдемократическа прагматика в България. И дори влизането на Евролевицата в парламента през 1997 г. и формирането на реформаторското мнозинство, наложено от Иван Костов, не откри перспективен социалдемократически хоризонт пред нея. Напротив, оставеният сам и без подкрепа, а в последствие и болен д-р Дертлиев бе поставен пред факта да не се съгласява за легитимация на БСП чрез Първанов и Анастасов, въпреки че те с друга помощ я реализираха в Социнтерна. Едно действие, което легитимира на практика хитростта на Първанов, а не социалдемократичната промяна и представа за нова, същностна и модерна европейска БСП. Тази легитимация на БСП обаче и до днес пречи на лявото политическо пространство в България. Целесъобразната същностна изява на БСП в ляво бе изкористена до неузнаваемост и използувана най-ефективно за други цели. Тези цели бяха основата за възраждането на хегемонията на БСП и елиминирането на всички други в ляво, както и излизането й на международен план. Първанов умело и демагогски използува Лесидрен и Солун като срещи за уеднаквяването на "единното голямо ляво", а всъщност реализира себе си. Индивидуалният разчет на "азът" на Първанов успя да дискриминира другите лидери в ляво и ходовете му впоследствие с помощта на "пионки" като Анастасов, Радославов и други, за да утвърди себе си. Така БСП в средата на 2001 г. бе готова на всякаква друга програмна теза, освен лявата. Времето на "застоя" на Първанов /октомври 2001 г.- януари 2012 г./ утвърди вторичната му максима да предопределя в ляво всичко с възможно най-грозния, най-циничния и съмнителен подход. Времето на "застоя" на Първанов роди фамозния Сергей Станишев като лидер, а него самия предопредели като надзорник на Станишев. Отстъпките от програмните цели в ляво осигуриха промяната по дълга, корупцията на жълтия елит, коалиционната програма на тройката, наченките на олигархията, както и нейното пълно утвърждаване. Цялата фундаментална политическа основа, която перифразира Първанов в ушите на Станишев за първите две години от неговото управление, е резултат от другата му амбиция – второто му връщане в БСП. И тук е редно задължителното да отбележим, че влизането и приемането на България в НАТО и ЕС бе станало въпреки него, въпреки всичко, което сътвори като "случаен" лидер на БСП и "случаен" президент на България. Изразяване на нова и категорично различна социалдемократическа позиция в противоречие с прагматичността на БСП за манипулиране на лявото пространство е абсолютно необходимо. Този ход е не само установяващ нов тип поведение и отношение към Европейската социалдемокрация, той просто е повик към друг стил в политиката. /БГНЕС --------------- Кольо Парамов – икономист, бивш депутат в 36 ОНС /1991-1994/, работи в БНБ като главен ревизор от 1995 до 1997 г. /www.bgnes.com